Но засега вечерта вървеше добре и часовникът скоро щеше да удари полунощ. Полунощ…
— Сър, да се приготвяме ли за наздравицата? — попита Бриджпорт.
— Незабавно. — Докато запотените чаши с изстудено шампанско обиколяха залата на сребърни подноси, Ремингтън бъбреше с гостите, гризваше малко сьомга и винаги, винаги заставаше така, че да не изпуска Мадлин от поглед.
Тя стоеше неподвижно и предразполагаше гостите. Изслушваше всеки коментар, отнасяше се сериозно към всеки, докосваше събеседниците си по ръката и сякаш все повече и повече жени идваха при нея да си поговорят. Не да я ласкаят или да обменят клюки, а да й разкажат за себе си. Мъжете се стичаха към нея като мухи на мед и един по един се влюбваха дълбоко.
Но как да ги вини? Какво беше казал онзи глупак, виконт Моугър? „Нейна светлост грее като слънцето в пълния му блясък.“ Абсолютна нелепост, като се изключи, че беше истина.
Ремингтън не беше предвидил, че красотата на Мадлин ще създаде такива усложнения. Естествено той си даваше сметка, че одобрението на Брамъл и собственият й невероятен стил са я превърнали в сензация, а влюбването в нея сега е последният вик на модата. Също така знаеше, че увлечението на джентълмените по нея е повърхностно и когато Мадлин стане омъжена жена, в техните очи ще изгуби съблазънта на невинна девойка. Той с нетърпение очакваше този ден, защото — за свое собствено удивление — всеки чезнещ поглед, отправен в нейна посока, го пробождаше като нож. Откри, че му се ще да я дръпне настрана и да й обясни, че другите мъже са неверни и непостоянни, докато той самият е… Но не. Нямаше да й признае, че е запленен от нея. Нежните й ръце можеха да сграбчат сърцето му и да го разкъсат. Освен това ако собственото му увлечение не беше повърхностно, значи беше… какво?
Огромни сини очи, неуверено държание, рядка усмивка, сочно тяло, несекваща вяра в доброто, милосърдие и остър ум, който тя добре прикриваше…
Мадлин любезно се освободи от малката тълпа около себе си и тръгна из залата. Спря в ъгъла при компаньонките на знатните дами и размени няколко думи с тях. Жените се развълнуваха и неловко отговориха на въпросите й. Херцогинята нареди да им бъдат поднесени напитки и подноси с храна и ги остави да пируват. Компаньонките се нахвърлиха на храната, но от време на време предпазливо поглеждаха към господарките си, сякаш по-късно очакваха възмездие.
Ремингтън повика Бриджпорт и му нареди да се погрижи до края на празненството компаньонките да не остават без лакомства. После отново застана така, че да държи Мадлин на мушка. Щеше му се да бръкне в мозъка си и с нокти да изстърже влечението си към нея. Тази лудост не биваше да продължава. Не и сега. Не и когато плановете му щяха да се увенчаят с успех. За следващата си маневра се нуждаеше от хладен и незамъглен от страстта ум. Тази жена не биваше да го разсейва повече.
Фантастична жена, но все пак жена.
Не я разбираше. Там беше проблемът. Тя беше красива, но нямаше съзнание за красотата си. Беше богата, но не и алчна. Беше тиха и кротка, но яздеше безстрашно и бранеше като лъвица някакво си улично псе.
Заради нея Лизи беше огризала най-хубавите му ботуши с острите си зъби. Заради нея бе поръчал да декорират цялата къща в червена и жълта коприна. Заради нея се бавеше да предприеме следващата стъпка от отмъщението си. Но затова пък с нетърпение бе обмислял първата им брачна нощ. Копринени чаршафи, деликатеси и най-нежното прелъстяване на света.
И сега, най-накрая… Ремингтън кимна на Бриджпорт и потърси своята херцогиня. Докато вървеше към нея, тя го гледаше сериозно и замислено.
— Много си красива тази вечер — каза той.
— Благодаря ви, сър. Ще желаете ли нещо?
— Ела с мен.
Тя сключи умолително длани, сякаш знаеше плановете му.
— Нужно ли е?
Жената пред него бе претърпяла такава метаморфоза през последните няколко дни. Беше отрязала косата си. Вече не се страхуваше от своята публичност. Беше като озарена от някакво вътрешно сияние. С всеки изминал ден ставаше все по-прелестна и той никога нямаше да я остави да си отиде.
— Твърде късно е да ми обърнеш гръб.
Тя въздъхна треперливо.
— Започвам да се боя, че това е истината.
Найт й предложи ръката си и я поведе към платформата, на която свиреше оркестърът. Музикантите схванаха какво се очаква от тях и гръмнаха фанфари.
Гостите се обърнаха усмихнати. Мислеха си, че знаят какво предстои — обявяването на годежа.
Но не бяха познали. Освен него единствено Бриджпорт бе посветен. Ремингтън помогна на Мадлин да изкачи стъпалата на подиума. Тя му хвърли агонизиращ поглед, но той пренебрегна сценичната й треска, която бе решила да се появи точно сега. Ремингтън застана до нея и извади една малка кутийка от джоба си. Всички разговори замряха. Той се обърна театрално към насъбралото се множество и гласът му прокънтя в цялата зала: