— Благодаря ви, че тази вечер дойдохте тук, за да отпразнуваме заедно годежа ми с Мадлин де Лейси, маркиза Шеридан и бъдещата херцогиня Магнус. За мен е голяма чест да сложа този венчален пръстен на ръката й… — той отвори кутийката и показа на Елинор великолепния сапфир в златен обков — който избрах така, че да подхожда на прекрасните й очи.
Той смъкна ръкавицата от ръката й и в залата избухнаха аплодисменти.
Но не всички ръкопляскаха. Лейди Шапстър беше пристигнала рано и през цялото време не беше спряла да зяпа херцогинята. Ремингтън не хареса злобния блясък в присвитите й котешки очи и се погрижи Мадлин да не се озове и за миг насаме с нея.
Лорд Фанторп също не ръкопляскаше. Ремингтън не беше изненадан. В клубовете, както и на бала у Пикардови, старецът се отнасяше към него с ледено пренебрежение, Фанторп беше като останалите — мъже и жени, които нямаха нищо против да пият шампанското му и да се гощават на трапезата му, но не желаеха да го признаят за един от тях.
Въпреки всичко благодарение на застъпничеството на принца и на брака с херцогиня Магнус, Ремингтън щеше да стане част от елита… и най-после щеше да отмъсти за страданията на сестричката си, а духът на баща му щеше да намери покой.
Той пое ръката на Мадлин и усети как за секунда тя се стегна, противейки се на собственическата му претенция. Ремингтън я погледна в очите и видя, че е обзета от паника.
— Не се съпротивлявай. — Гласът му беше мрачен, зноен шепот. — Ще те сложа своя пръстен.
Дързостта й утихна. Погледът й помръкна. Тя покорно зачака той да извърши делото… но за свое изумление Ремингтън също изпита моментно колебание.
Пръстенът трябваше да бъде този на майка му. Невестата трябваше да бъде неговата любима.
Но онези мечти бяха погубени преди двайсет години в огнената трагедия, и нищо не можеше да ги възкреси — тях или семейството му. Той можеше единствено да се надява, че сватбата с дъщерята на херцог Магнус ще облекчи болката или поне че ще има с кого да я сподели.
Неговата херцогиня наблюдаваше как Ремингтън слага пръстена, който й легна идеално. Той повдигна ръката й и камъкът заблещука на светлината от хилядите свещи.
— Благодаря ви, приятели мои, че споделихте с нас този момент. Да празнуваме! Вдигнете чаши за наздравица!
Гостите пиха за много здраве и щастие. Но Ремингтън не беше свършил. Той погледна Мадлин в очите и обяви, без да изпуска ръката й:
— За мен този миг е безценен. Кентърбърийският архиепископ ми даде специално разрешително. Сватбата ни ще се състои в църквата Сейнт Джеймс… вдругиден.
17
Докато смисълът на казаното от мистър Найт достигаше да съзнанието й, Елинор усети как балната зала, гостите, полилеите — всичко затрептя и се смеси в едно. Помисли си, че ще припадне, както си стои на подиума, но странно: гласът му ясно отекна в главата й.
— С божията благословия ще живеем щастливо сред вас до края на дните си.
Това не й прозвуча като обещание, а като заплаха. Той щеше да наложи на висшето общество своите собствени правила, а тя беше инструментът на неговата амбиция.
— Дишай — тихо й заповяда той.
Дробовете й си поеха въздух и тя осъзна, че известно време не е дишала.
— Усмихвай се — нареди й той.
Тя се усмихна несигурно. По грейналите лица на околните разбра, че всички считат притеснението й за нещо естествено, а поведението на мистър Найт — за невероятно романтично. Очевидно никой не се интересуваше, че годежът е резултат на една позорна игра на карти. Със светлорусата си коса, която обкръжаваше лицето му като ореол, нейният паднал ангел беше омаял елита.
Той й помогна да слезе по стълбите.
Е, не целия елит. Лейди Шапстър въртеше в пръстите си недокосната чаша с шампанско, гледаше Елинор и се чудеше кога е най-удобният момент да хвърли бомба със закъснител. Младата жена потрепери от злобата й, но мистър Найт бе този, който изпълваше мислите й. И най-големите злодеяния на мащехата й бледнееха в сравнение с Ремингтън и неговите кроежи.
Веднага щом краката й стъпиха на дансинга, оркестърът подхвана менует. Другите двойки бързо се присъединиха към тях. Мистър Найт беше съгласувал всичко за постигане на максимално въздействие и на пръв поглед сцената беше като излязла от приказка.
Но Елинор още беше замаяна от удара му. Не можеше да се омъжи за него след два дни. Трябваше да му го каже. Но въпреки че Ремингтън танцуваше с несравнима грация само на метър от нея, делеше ги безкрайно разстояние. Маската му се състоеше от чаровна усмивка и мътен поглед, който прикриваше тайните, стаени в душата му. Общите чувства помежду им бяха илюзорни. Този синеок дявол беше надянал пръстен на ръката й, а сега я заплашваше с незабавна женитба.