— Не съм ли ти разказвала? — Тя отметна глава назад и се отпусна на възглавниците, подпрени на стената. На прозореца имаше пердета, спиращи силното течение, от което пламъкът се олюляваше. Навън вятърът стенеше и фучеше из тесните лондонски улички. — Сега всичко ми се струва много забавно.
Забавно ли? У него се надигна безпокойство.
— Разкажи ми.
— С братовчедка ми поискахме да видим Константинопол — всъщност идеята беше моя — но нещата така се объркаха, че после си държах устата затворена. Когато отидохме там, имаше един мъж — всъщност много мъже — и почти никакви жени. Странно място. Този мъж значи, с черни вежди, черни очи и черна брада, беше богат. И могъщ! — Гласът й затихна в шепот. — Бей. Взе ни за близначки — нали знаеш, че близначки са две сестри, родени едновременно…
На масичката в ъгъла имаше ваза с рози. Уханието им напомни на Ремингтън за вчерашната езда в Грийн парк — за смелостта й, за красотата й (изплува му онова сравнение със слънцето). Дали не бяха злоупотребили с нея в Константинопол? При тази мисъл в гърдите му пламна ярост, но гласът му остана ласкав.
— Знам какво са близначки. Разправи ми за харема.
— Държиш на своето, а? — Тя погали жилетката му. Пръстите й се задържаха на бродираната коприна. — Ти си един много умен мъж.
Той не беше умен. Беше тъп като дръвник, щом се връзваше на хвалбите на една пияна жена.
— Радвам се, че мислиш така.
— Не разбирам защо ме принуждаваш да ти разправям тези работи. Щеше да ми спестиш толкова неудобства, ако ме беше проучил предварително.
За какво говореше тази херцогиня?
— Положих доста усилия.
— Сигурно. Май не мога да ти призная истината, а? — Тя описа широк кръг с ръка.
— Можеш. — Той улови ръката й и погали пръстите. — Ще бъда твой съпруг. На мен можеш да кажеш.
— Изглежда си прав. — Тя очевидно се двоумеше. — Но това би значело да изменя на убежденията си. Не. Не мога да ти призная нищо, но ти можеш да предполагаш.
Тя се втренчи в него, сякаш очакваше да види тайните си в очите му, докато истината беше, че Ремингтън не даваше пукната пара за тях. Не и сега. Не и когато тя му беше казала, че знае доста неща за секса.
— Какво го интересуваше бея, че може да сте близначки?
— Хареса бялата ни кожа, реши, че може да ни оправя и двете едновременно, затова ни затвори в харема си. Ей така. На бърза ръка. — Елинор се опита да щракне с пръсти, но нищо не се получи. Тя се вгледа в ръката си и опита пак. Нищо.
Ремингтън се озова впримчен в кошмар от гняв и състрадание
— Какво направихте?
Тя удари с ръка по дървения перваз и това, изглежда, я удовлетвори.
— Пробвахме да се оплачем на властите, но там няма закон срещу подобни посегателства. Какво варварство!
— Кажи ми какво стана с теб. — Кажи ми дали те изнасилиха. Кажи ми какво ще трябва да сторя, за да успокоя страховете ти.
— Не искахме да оставаме в харема. Другите жени ни намериха за много особени, понеже животът там им харесваше. Бонбони през цялото време, бани без капчица свян — ако можеш да си представиш рояк жени, които се къпят заедно и взаимно си търкат телата…
Той отлично можеше да си представи.
— Все приказваха за усещането да поемеш мъж в себе си и за начините жената да удължи удоволствието. Наложниците се упражняваха една върху друга и това беше доста скандална гледка. — Елинор се изправи с широко отворени очи. — Не знаех, че съществуват подобни неща.
— Боже мили. — По принцип нищо не можеше да го шокира, но това беше прекалено. Тя е била затворница с жени, които живееха, за да доставят на мъжа удоволствие, а онзи бей я беше… пожелал. Естествено. Никой мъж не можеше да й устои. В края на краищата, била е в харем…
Не беше девица. А той не се сърдеше, че тя има опит, само че е била насилена. Беше се побъркал.
— Да! — Тя поклати глава. — Разбира се, ние слушахме и наблюдавахме. Другояче нямаше как. Бяхме отвратени! — Ужасената й физиономия светкавично се смени със свенлив кикот. — И любопитни.
Щеше му се да разбие нещо. Стената. Вазата. Вместо това той нежно отметна един кичур от лицето й.
— Беят нарани ли те?
— Да знаеш какви неща ни показаха наложниците! Това, което се случва между мъжа и жената. Знаеш ли, че мъжете обичали да къпят оная си работа в женската уста?
— Да, знам. — И му харесваше, но точно в момента не му се мислеше за това.
— Знаел си? — Тя насочи поглед към слабините му, сякаш платът на панталоните му беше прозрачен. — Нима? И правил ли си го? Вярно ли е, че мъжкият атрибут набъбва и се уголемява? А защо става така?
Той я накара да седне и я погледна в очите.