— Типично по женски, а? — Кларк го потупа по рамото.
— Да закъснееш за собствената си сватба!
Обикновено Ремингтън обичаше хора с жизнерадостен характер, но сега веселият глас на Кларк му лазеше по нервите.
— Ще дойде скоро. — Той впери поглед в улицата, мъчейки се да чуе трополенето на каретата.
Не можеше да е открила начин да му избяга в последния момент. След нощта на годежния бал би трябвало да е пречупена. Беше готова да му се отдаде във вихъра на страстта, а той, глупакът, не се беше възползвал от щедрото й предложение. Искаше да я подготви за бурната брачна нощ. Беше се придържал към първоначалния си график. С надеждата, че тя ще оцени самообладанието му.
Но графикът беше нищо в сравнение с огромното му желание. Освен това може би Мадлин не беше оценила по достойнство почтените му намерения и се беше почувствала отхвърлена. А през трийсетте часа, които бяха минали оттогава, тялото му си беше отмъстило на всичките му почтени намерения, правейки ги на пух и прах. Ремингтън бе прекарал това време в състояние на полувъзбуда с изключение на моментите на пълна възбуда. Не беше намерил облекчение никъде, дори при обсъждането на печалбите от корабите му. Черен ден — една жена да го отвлече от търговските му дела.
Но това не бе каква да е жена. Тя беше неговата херцогиня. Тялото й бе рай, откликът й — чиста страст. Когато най-сетне я проснеше под себе си, нямаше да я остави на мира дни наред…
Но докато това станеше… Първо трябваше да мине сватбата, после сватбената закуска, после сватбената вечеря, после… Боже мили, ама той какво си е въобразявал? Не можеше да изкара и пет минути, без в главата му да се появят мисли, в които я люби до прималяване. А сега трябваше да чака с часове?
Кларк се залюля на пети. Чувстваше се неловко поради закъснението на Мадлин и нервното мълчание на Ремингтън.
— Времето можеше да е по-зле. Ако бурята не беше спряла, това вече щеше да е катастрофа.
— Да.
По улиците имаше сума ти локви. Облаците закриваха слънцето. Вятърът фучеше и стенеше — а херцогинята на Ремингтън никаква я нямаше.
— Валя половината нощ. — Кларк вдигна поглед към облаците, които се разпръскваха. — Мислех, че този порой никога няма да спре. Бях решил, че ще трябва да опънем балдахин пред църквата, за да може годеницата ти… какво е това?
И Ремингтън чу шума. Тропотът на карета. Неговото ландо се появи иззад ъгъла и съвсем спокойно спря пред църквата.
— Ето ги! — провикна се Кларк. — Твоята херцогиня пристигна! Значи в края на краищата ще се ожени за теб. Ах ти, щастливецо, не заслужаваш подобна красавица.
— Напротив. — Ремингтън наблюдаваше със сурово задоволство как тя подава ръка на лакея и слиза от ландото. Сякаш товар се смъкна от раменете му. — Заслужавам я.
Тя носеше булчинската рокля, която той й беше избрал. Най-накрая се беше облякла по вкуса му.
Роклята беше от бяло кадифе, което обгръщаше тялото й с ласката на любовник. Елечето й в италианско синьо така съблазнително очертаваше гърдите й, че гърлото му пресъхна от желание. Мадлин беше с бели кожени ботушки и великолепна шапка, също в италианско синьо. Разбира се, букетът й беше от жълти рози. Първоначалният му план включваше бели рози, защото според него те допълваха съвършения ансамбъл. Но старият му идеал за съвършенство се беше променил и сега той имаше очи единствено и само за своята херцогиня. Всичките й желания трябваше да бъдат изпълнени.
Тя напомняше ангел — а само той знаеше колко земна беше. Само той познаваше вкуса й — женствен и топъл. Само той знаеше как изглежда тя без дрехи. Стройна и дългокрака, с високи твърди гърди, увенчани с розови зърна. Чупката на кръста й, извивката на хълбоците, онова местенце между бедрата… Най-голямото му желание беше да я зърне в булчинска рокля.
Сега не можеше да дочака момента, в който щеше да смъкне разкошната й премяна, за да се наслади на дантелената риза, която тя носеше… или би трябвало да носи, по дяволите! Беше я избрал специално за този ден. Дали я е облякла?
Не беше редно да попита лейди Гертруд. Леля й сигурно нямаше да обсъжда охотно бельото на Мадлин с него. Обаче той трябваше да знае. Пот изби по челото му, докато пресмяташе колко време ще мине, докато открие сам.
Но докато той имаше очи само за своята херцогиня, тя имаше очи за всички, но не и за него. Страните й бяха поруменели и тя се държеше сковано, сякаш той щеше да я обвини в нещо — липса на свян може би или сладострастие. Щеше да си поговори с нея и да й обясни, че не е мъж, който мисли лошо за жените, които се наслаждават на научените уроци.