— Ела — извика на Кларк. — Придружи лейди Гертруд. — Която също беше в опасност.
Неговата херцогиня се притесни от него, но на Ремингтън не му пукаше. Искаше тя да се махне от улицата.
— Мистър Найт, трябва да ви кажа нещо — отпаднало му съобщи тя.
— След церемонията — той я повлече за ръката.
— Сър, много ще се ядосате.
— Вече съм много ядосан. — Той я прекара през разтворените двери.
— Много съжалявам, сър. — Тя стисна букета с треперещите си ръце. — Бихте ли ми казали поради каква причина?
Тя питаше от чиста любезност, реши Ремингтън, и се обърна към нея в относителната безопасност на преддверието.
— Надявам се, че не си била ранена.
— Какво? Не, добре съм, въпреки че според лейди Гертруд пътуването с твоите карета е истинска авантюра. — Елинор скри лицето си в букета, после се обърна към отворените двери и зарея поглед в облаците, сякаш търсеше отговор. После проточи врат към улицата, като ли че някой рицар щеше да я спаси от този брак. — Виж, наистина трябва да ти кажа нещо.
— Знам защо се смущаваш от погледа ми — рече той и я потегли навътре.
Тя рязко вдигна глава.
При вида на сладкото й, разтревожено лице решимостта му се усили. Трябваше да доведе плана си докрай. Трябваше да гарантира нейната сигурност.
Без оглед на опасността, обстоятелствата или обкръжението им Ремингтън още по-силно изпитваше нуждата да я направи своя. Трябваше да постави брачната халка на пръста й, за да знае всеки мъж, че тя е забранена територия. За да го знае и самата Мадлин. Искаше с всеки свой дъх тя да мисли за него. За неговото клеймо.
За пръв път изпитваше такава несигурност с жена и това нямаше нищо общо с аристократичния й произход или с факта, че я е спечелил на карти. Просто неговата херцогиня беше неуловима и му се изплъзваше. Винаги беше на път да му избяга и сякаш никое клеймо не можеше да я задържи в света му.
— Не си въобразявай, че си ми паднала в очите, защото ми показа най-сладката страст, която съм имал привилегията да наблюдавам — заговори я той с тих глас, предназначен единствено за нейните уши. Толкова скоро щеше да я има. Да я люби.
Тя издаде някакъв несвързан звук и трескаво се огледа за лейди Гертруд и Кларк.
— Те не могат да ни чуят. Нарочно ни оставиха сами. — Това поне беше вярно. Двамата бяха отделени от останалите участници в церемонията. — Обещавам, че отново ще изживееш същата лудост… макар и не толкова сладка. Не бой се. Никога не съм наранявал жена, а ти… ти си специална. Ще бъдеш моята съпруга. — Той нежно прокара пръсти по устните й. — Обещавам ти, че ще си щастлива. Вярваш ли ми?
За негова изненада речта му не уталожи страховете й. Дори видът й стана още по-окаян. Тя хвърли изпълнен с копнеж поглед към църковните двери, сякаш се надяваше, че някой може да влезе през тях.
— Да, вярвам. Само че… Мистър Найт, чуйте ме, моля ви.
Той деликатно запуши устата и с ръка.
— След церемонията.
Тя се загледа в него, но сякаш не го виждаше. Като ли че погледът й беше обърнат навътре и в последния момент търсеше бягство.
— Никой няма да ти се притече на помощ — тихичко каза той. — Вече е твърде късно.
Тя придоби решително изражение, вирна брадичка и отсече:
— Знам. Ще ми се наложи да изпълня решението си.
— И то е?
— Ще се омъжа за теб.
Обзе го чувство на триумф. Тези думи беше чакал. Нямаше да има противене в последната минута. Неговата херцогиня щеше да изрече клетвите си и всичко щеше да мине като по вода.
21
— Ела тогава. — Мистър Найт й подаде ръка, повеждайки я към нефа. — Дойде времето за венчавката ни.
Елинор примигна няколко пъти, за да привикнат очите й с мъжделивата светлина. Таванът на църквата беше толкова висок, че не се виждаше. Няколко човека седяха на задните скамейки. Лицата им бяха скрити от сенките. Вероятно това бяха любопитни зяпачи или доброжелатели, чули съобщението на мистър Найт за часа и датата на сватбата. Със сигурност никой не се изправи, крещейки името й, или това на Мадлин. И слава богу, защото тя желаеше тази сватба да се състои. Грях или не, Елинор копнееше да се омъжи за Ремингтън.
Ето там. Право пред нея. Олтарът. Свещите в големите златни канделабри горяха. Пламъците им бяха точици светлина. Свещеникът, облечен в стихаря си, ги чакаше, а енорийският псалт стоеше до него. Черквата беше огромна, но на Елинор пътеката до олтара се видя твърде къса. Отлитаха последните й мигове като свободна жена.
Те застанаха пред олтара. Тя вдъхна уханието на пчелен восък, лекия мирис на прах, старинност и святост. Кларк и лейди Гертруд застанаха до тях като свидетели.