Свещеникът беше възрастен мъж с очила, които едва се крепяха на носа му. Старческите му ръце с изпъкнали вени трепереха под тежестта на овехтялата Библия с кафява подвързия. Той й се усмихна добродушно и мрежа от ситни бръчици покри лицето му.
— Аз съм пастор Гилбърт, мило момиче, и ще имам честта да проведа брачната церемония. — Той укорително изгледа мистър Найт. — Обичам да опознавам младите хора, които ще венчавам, и помолих да дойдете на разговор с мен, но вашият годеник не искаше да се бави. Днешните младежи са толкова заети…
— Да, точно така — намеси се лейди Гертруд. — Човек никога не знае какво може да се случи, ако сам не надзирава всичко.
— Пастор Гилбърт, може ли да видя листа с имената, които са ви дадени — попита Елинор без капчица такт.
Някой на задните пейки се изкашля силно.
— Какво? — Ремингтън я изгледа предупредително. — Да не мислиш, че ще допусна грешка? Относно женитбата си?
Елинор се изкашля нервно.
— Аз… ъъъ… бих искала да се уверя, че всичко е наред, преди да продължим.
— Ако смяташ да създаваш проблеми… — страшно й се закани Найт.
При този тон белите рунтави вежди на пастор Гилбърт се вдигнаха неодобрително. Свещеникът обви ръка около раменете на Елинор.
— Оттук, мило момиче. Ще поговорим насаме отзад.
— И аз ще дойда — обади се лейди Гертруд, след което успокои мистър Найт. — Искаме този брак да бъде напълно законен, нали?
Гърбът на Елинор настръхна, докато вървеше към кабинета на мистър Гилбърт и тя се досети, че Ремингтън я гледа гневно, мъчейки се да разбере какво е намислила. Той беше подозрителен и изпълнен с недоверие, а тя беше глупачка, щом правеше това. Но съдбата беше изрекла тежката си дума. Освен ако нещо не прекъснеше церемонията — освен ако Мадлин, Дики или херцогът не пристигнеха — Елинор щеше да се омъжи за мистър Найт.
Елинор затвори вратата след тях и грубо каза:
— Нека видя рождените свидетелства. — Когато изненадата се изписа по лицето на духовника, тя добави по-настоятелно:
— Рождените свидетелства, ако обичате. — С някакво смътно удивление осъзна, че звучи като братовчедка си във властно настроение, но „херцогинският“ тон на Мадлин винаги постигаше резултати.
Сегашният случай не беше изключение. Пастор Гилбърт отвори молитвеника си и извади малък лист с няколко надраскани имена.
— Никога не съм виждал някой да се притеснява за такова елементарно нещо. — Той пое ръката на Елинор и попита: — Сигурна ли сте, че всъщност точно това искахме да обсъдим? Може би се нуждаете от тактика за обуздаване на буйния ви съпруг? Той изглежда много властен, което може да изплаши едно младо момиче.
— Той е властен. — Елинор не обръщаше внимание на собствените си думи. — Но мен не ме е страх. — Тя видя, че е шокирала пастор Гилбърт и побърза да замаже гафа си. — Лейди Гертруд многократно ме е поучавала как да бъда добра съпруга.
Лейди Гертруд сключи ръце и кимна набожно.
— Аха. — Свещеникът погледна старата дама над очилата си. — Много добре. Радвам се, че сте имали почти майчинска подкрепа, която да ви преведе през буйните води на брака. Елинор погледна листчето, изцъка неодобрително и се обърна към пастор Гилбърт:
— Точно от това се боях. Тук пише Мадлин Елизабет Елинор Джейн де Лейси. Аз съм Елинор Мадлин Ан Елизабет де Лейси. Мадлин и Елинор са често срещани имена в рода Де Лейси и моят безценен мистър Найт ме е объркал с братовчедка ми.
— О, боже! — свещеникът изхриптя ужасено.
— Не върви да изрека клетвите под чуждо име, нали? — попита Елинор.
— Разбира се, че не. — Мистър Гилбърт отиде до бюрото си, разви капачето на мастилницата и написа новото име. — Това би било незаконно.
— Значи не можем да го допуснем. — Елинор посочи вратата. — И след като сега всичко е наред, ще започваме ли?
— Да, но… сигурна ли сте, че единствено това ви тревожи?
Мога ли да отида в ада, като се представям за някой друг?
Нямаше как да зададе въпроса си, нито пък имаше сигурен отговор. Ето защо Елинор поклати глава и се понесе към вратата. Когато отново застана до мистър Найт, той мушна ръката й под своята и я стисна здраво, сякаш дори сега се боеше, че тя може да му избяга.
Елинор го погледна крадешком. Той изглеждаше ядосан от забавянето й… не го беше виждала само вчера, но дори за това кратко време беше забравила колко е красив. Висок, с широки рамене, които изпъваха черния жакет, и с дълги мускулести крака, които я навеждаха на богохулни мисли дори тук, в църквата. Русата му коса блестеше като злато. Суровото му лице я мамеше да очертае с пръст скулите и силната челюст. А устните му… искаше да ги почувства върху себе си. Светлосините му очи бяха студени, освен когато я гледаха. Тогава я изгаряха като нажежени въглени.