Е, това не се случи и сега тя беше на прага на отчаянието. Бриджпорт влезе в стаята и донесе още една чаша с бренди за милейди и влажен компрес, с който старата дама да охлади пламналото си чело.
Докато наблюдаваше странния ритуал, спомените на Елинор се събудиха. Смътно видя как лейди Гертруд стои над простряната й мащеха.
— Госпожо, правилно ли си спомням? Наистина ли забихте кроше на лейди Шапстър?
Бриджпорт едва удържа усмивката си.
— Нанесох й удар с глава. Когато човек е дребен като мен, използва каквото му е дал господ. — Лейди Гертруд разтри челото си. — И много се радвам, че го направих. Отвратителна усойница.
— Благодаря ви, че се застъпихте за мен. Вероятно това бе най-смелата постъпка, на която съм била свидетел. — Мислено Елинор видя как пастор Гилбърт и Кларк помагат на мащехата й да се изправи. Лейди Шапстър беше изтупала полите си, отпращайки с груб жест загрижените джентълмени. Злобата й не бе намаляла ни най-малко. Без съмнение тя винеше Елинор за претърпяното унижение и тепърва щеше да си отмъщава.
— Ще желае ли мадам чаша ободряващ чай? — попита Бриджпорт.
Елинор се сепна при мисълта, че той говори на нея. Тя беше господарката на дома и всеки слуга знаеше как точно се е оженила за мистър Найт. Клюката сигурно беше обиколила цял Лондон.
— Не, благодаря, Бриджпорт. Ще се заема с бродерията си.
Бриджпорт изгледа сурово Лизи, която сега ближеше пантофките на Елинор.
— Мадам ще желае ли да прибера кученцето?
— Не. — Елинор се наведе и почеса Лизи под ушите. — Тя ми доставя радост.
Бриджпорт сподави въздишката си.
— Отлично, мадам. Бих желал да ви уверя, че когато мистър Найт се прибере, ще прибера животинката до сутринта. Не бива да се притеснявате за добруването на палето.
— Благодаря, Бриджпорт, много мило от твоя страна.
Икономът обаче не си тръгваше.
— Мадам, ръкоделието ви е тук, на масата. Ще изпратя някой слуга да донесе още свещи.
Елинор предполагаше, че и той, подобно на лейди Гертруд, желае тя пак да бъде спокойна и уравновесена. Дори Лизи я погледна умолително с големите си влажни очи. Проблемът със самообладанието беше, че хората очакват от теб да го проявяваш и когато не искаш. Елинор се предаде на неизбежното и седна. Лизи незабавно легна в краката й. Лакеят донесе свещите. Бриджпорт й подаде бродерията, поклони се и дискретно се оттегли.
Елинор погледна към ръкоделието в ръцете си. Това беше ковьор за Магнус Хол в Съфък. Досега беше ушила четири такива. Оставаха й още дванайсет и точно сега не й пукаше дали въобще ще ги довърши.
Все едно колко се опитваше, не можеше да изтрие образа на Ремингтън от съзнанието си. Триумфът му, когато я беше целунал след изричането на обетите. Неверието му, когато мащехата й го беше информирала за измамата. Презрението му, когато осъзна истината. Не се беше оженил за херцогиня. Беше се оженил за една нищо и никаква жена и всичките му излияния, че я иска — само нея — се оказаха крещящи лъжи.
Да, и той беше излъгал. Той имаше не по-малка вина.
Да де, но тя знаеше, че Ремингтън й говори лъжи. Почти не смееше да се надява, че той наистина я желае.
Не „обича“. Не беше толкова самоуверена. Но „желае“.
— Трябва да спреш да се тревожиш — посъветва я лейди Гертруд. — Какъв е смисълът да се поболееш? Мистър Найт е мъж. Мъжете са просто устроени същества. Щом се прибере, ще го посрещнеш без укор, ще се усмихнеш, ще пофлиртуваш и той скоро ще запее друга песен.
Елинор заби иглата в канавата.
— Простете, милейди, не искам да съм нетактична, но не постъпвахте ли така с покойния си съпруг?
За нейна изненада лейди Гертруд въобще не се подразни. Вместо това потъна в размисъл.
— Разликата е в мъжа. Някои мъже не струват пукната пара. Те са отвратителни задници, на които никоя жена не може да угоди. Съпругът ми беше от тях. Мистър Найт е различен. Той в никакъв случай не е добричък. Забележи, въобще не твърдя подобно нещо. Но в него има зрънце чест. Не знам защо толкова силно искаше да се ожени за Мадлин, но все още твърдя, че след трудното начало съюзът ви ще просъществува.
Лизи скочи на крака и яростно се втренчи във вратата. Лейди Гертруд махна широко с ръка и извика.
— Чувам ви. Мистър Найт, вие ли сте?
— Не, и никога няма да бъда. — Херцог Магнус влетя в стаята. Лицето му бе като буреносен облак.
Безпомощният и разсърден Бриджпорт го следваше по петите. Той се плъзна към Елинор и прошепна: