Въпреки че Магнус не им беше доверил нищо, Елинор знаеше, че той има план как да измъкне Мадлин от натрапения й брак. Убедени, че той ще проиграе безценната тиара, братовчедките бяха решили, че Мадлин трябва да го последва инкогнито в бърлогата на греха и хазарта. Доколкото Елинор знаеше, през живота си Магнус не беше свършил и едно нещо като хората. Затова тя попита:
— Какво ще предприемеш, чичо?
— Ще подновя стария бизнес. Тъжно нещо. — Той се размърда неспокойно на мястото си и придоби сериозен вид. — Тепърва ще си проличи дали съм успял. И да не съм, голяма работа.
Елинор не му повярва, но си имаше достатъчно грижи и без неговите.
— А сега, момичета, кажете ми в какво сте се забъркали — нареди той.
Когато Елинор привърши разказа си, Магнус сложи ръце на коленете си.
— Е, мътните ме взели. Прощавайте, дами! — Той объркано поклати глава и попита Елинор: — Значи си се оженила за мистър Найт вместо Мади?
— Да, чичо.
— И онази мръсница мащехата ти те е изпортила?
— Да, чичо.
— Така и не разбрах какво е намерил брат ми в нея. В живота си не съм виждал по-голяма вещица. — Той потърка лицето си и добави, вече по-тихо: — Но какво друго да очакваш от брат ми? Този негодяй… — Магнус се изправи.
— Елинор, ъъъ, знаеш ли защо не възразих, когато Мадлин те доведе вкъщи?
— Ами… никога не съм се питала. — Защото, щом Мадлин решеше нещо, баща й обикновено нямаше избор. Но той беше херцогът. Стига да поискаше, отдавна да е вгорчил живота й. Вместо това я щипеше по бузките и се отнасяше към нея със същото безразличие, което проявяваше към дъщеря си.
— Боях се, че ако останеш там, ще си отидеш скоропостижно. Ще се изгубиш в гората… ще паднеш по стълбите…
Лейди Гертруд си пое дъх:
— Мислиш, че мащехата й е убийца?
— Мисля, че е по-добре човек да си няма вземане-даване и с брат ми, и с жена му. — Магнус я изгледа непреклонно.
Два чифта очи се впиха в Елинор, която се размърда неспокойно.
— Връщам се в клуба си, а утре заминавам за Съсека — Магнус се надигна от стола. — Гертруд, наглеждай племенницата ми.
— Това и смятам да правя.
Лизи излая.
Магнус я хвана за муцуната и я погледна в очите.
— Да, и ти също. — Той целуна Елинор по челото. — Поздравления по случай сватбата ти, скъпа. Не се оставяй на мистър Найт и помни: ти си по-силна от лейди Шапстър. Фрасни я по носа и сто на сто ще я нокаутираш.
Трогната от неговата загриженост, Елинор отговори:
— Благодаря ти, чичо. Ще го запомня.
23
Елинор се събуди изведнъж и се загледа в среднощния мрак. Сигурно, това беше цветът на самотата. Единствено оранжевият отблясък на жаравата в огнището осветяваше огромната спалня на Ремингтън, в която тя спеше… сама.
Все едно какво си беше представяла или за какво бе мечтала, мъжът й не се беше върнал в къщата на Бъркли скуеър.
Тя се раздразни от собствените си изпълнени с копнеж илюзии, подходящи за някоя стара мома. Леглото беше високо, колоните му се губеха в мрака. В ъглите му бяха окачени кадифени завеси, матракът беше мек и пухкав. Когато влезе тук, Елинор намери една копринена нощница с дантелена гарнитура в долния край на леглото. Беше си я облякла с надеждата, че той ще се върне. Сега луксозното одеяние чувствено се триеше в хладната й кожа.
Добре де. Нямаше да носи проклетото нещо завинаги. Памукът беше много по-практичен зимно време, фланелената нощница беше единственото, което държеше топло. Разбира се, ако Ремингтън благоволеше да сподели леглото й, тя щеше да е облечена само в горещото си желание.
Глупави копнежи. Кога беше изгубила почва под краката си, отдавайки се на мечти и самоизмами?
Тя се плъзна от леглото и отиде боса към огнището. Щом не можеше да заспи, поне да се порадва на веселите, пращящи пламъци.
Тя коленичи пред камината и първо хвърли няколко съчки, после добави дебели цепеници, които да поддържат огъня през остатъка от тази безкрайна нощ. Загледана в жълтите и червени пламъци, тя се зачуди дали Ремингтън ще се върне някога. Може би щеше да изживее живота си сама — девица, изоставена от мъжа си през първата брачна нощ.
Ако съдеше по убийственото му изражение тази сутрин, Елинор щеше да извади късмет, ако въобще оцелее. Тя не го познаваше. Никой не го познаваше. Въпросите, които лорд Фанторп й беше задал, започнаха да я тормозят. Кой беше мистър Найт? Откъде беше?
Струваше й се, че съзира у него наченки на доброта… но това беше преди. Преди да го предаде.