Елинор прекрасно знаеше, че пътническият й костюм е семпъл, практичен и не оставя дори сантиметър непокрита кожа чак до гърлото й, но при този нагъл поглед неволно й се дощя да провери дали копчетата не са изчезнали като с магическа пръчица. Гърдите й набъбнаха, зърната им щръкнаха, опъвайки тесния корсаж. Усещането беше странно, невероятно дръзко и несъмнено доказваше, че тя трябва да зареже всяка мекушавост и да извоюва свободата си! А вместо това само изпелтечи:
— Искаш да кажеш… че ще…
— …се промъкна в спалнята ти в късна доба и ще те съблазня? Да, мило мое момиче, ще го направя без да ми мигне окото.
Дланите й се изпотиха. Копнееше да изтръгне ръката си от неговата.
— Ето защо ти осигурих придружителка. — Мистър Найт се наведе и разклати звънчето на масата.
— Придружителка ли? — озадачи се Елинор, разкъсвана между облекчението и съжалението. — Да не си побъркан? На света няма достатъчно почтена компаньонка, способна да защити репутацията ми, докато съм под този покрив.
— Напротив, племеннице, разбира се, че има! — звънна весел глас от вратата.
Елинор се обърна и ужасено си пое дъх.
— Ей ме на! — Ниската и пълничка дама стоеше на прага с разперени ръце. Модната й рокля беше в лавандулово — цвят, който придаваше блясък на белите й букли. — Първият ми съвет към теб, мила Мадлин, е да не държиш ръцете на мистър Найт, когато си насаме с него. Всъщност изобщо не ти препоръчвам да оставаш насаме с него, докато не се ожените, защото проклетникът му с проклетник е опасно чаровен!
Елинор прикри с юмрук кърпичката, завързана около кутрето й, и бавно се изправи на крака.
— Лейди… Гертруд?
Лейди Гертруд влетя вътре и продължи с неизчерпаем ентусиазъм:
— Значи ме помниш! Беше толкова отдавна.
Дори много повече от „отдавна“. Лейди Гертруд, графиня Гласър, беше леля на Мадлин по майчина линия и не се намираше в никаква роднинска връзка с Елинор. Не че добрата дама й бе отказала обичта си в няколкото редки случая, когато се бяха виждали. Тъкмо обратното. В щедрото сърце на лейди Гертруд се беше намерило място за братовчедката на Мадлин, тя я прие топло и мило.
Но сега тя щеше да развали маскарада, преди дори да е започнал.
Докато лейди Гертруд се носеше с разперени ръце към Елинор, Ремингтън ги наблюдаваше.
Значи това беше Мадлин де Лейси, маркиза Шеридан и бъдеща херцогиня Магнус. От досегашните си наблюдения можеше да заключи, че тя не е типичната английска аристократка. Беше готов да я пречупи като див мустанг, който никога не е виждал седло или юзда. Вместо това, когато я погледна, той видя една срамежлива жена без капка от надменността, която обикновено вървеше с високото обществено положение. Лицето й имаше нежен овал, на страните й трептяха трапчинки, брадичката й беше леко вдлъбната, а над нея се усмихваха пълни и чувствени устни. Черната й коса беше събрана на тила в старомоден кок, и ако той разбираше нещо от жени — а той разбираше много — пусната, тя щеше да стигне до кръста й на тежки, естествени вълни, мамещи един мъж да зарови пръсти в живите кичури. Тялото й бе облечено в тъмни, грозни дрехи, но камуфлажът им не прикриваше големия бюст, а когато я хвана за кръста, откри колко тънък беше той и колко ханшът под него беше закръглен…
Той впери поглед в ръцете си и се усмихна, физически беше усетил огъня, който пламна помежду им, и смяташе — не, знаеше — че и тя се е опарила. Иначе нямаше да го гледа все едно той беше някакъв необуздан дивак.
Ах, само да знаеше колко студени и пресметнати са действията му, колко важна бе тя за плановете му, нямаше да е просто предпазлива, а направо уплашена. Но разбира се, тя не знаеше, нито пък той щеше да й каже. Не и докато не станеше твърде късно за семейството й — и за нея.
Тя беше негова. Неговата херцогиня.
Лейди Гертруд беше описала взаимоотношенията си с Мадлин като топли и сигурно не лъжеше, защото дамата беше приятна, мила и познаваше всеки във висшето общество.
Ала херцогинята явно се ужаси, щом я зърна.
— Скъпо дете, толкова се радвам, че най-сетне се завърна от Континента. Този ужасен Наполеон се вихри навсякъде, а безчестните му войници залавят почтените английски граждани. Много се тревожех за теб и за… — Лейди Гертруд погледна племенницата си в лицето и изумено вдигна вежди.
— …Елинор…
Ремингтън видя как младата жена първо преглътна, а после избъбри на един дъх:
— Елинор беше доста уморена от пътуването и я оставих да си почине.
— А! Да, разбира се. Сигурно. — Лейди Гертруд говореше бодро и не криеше, че се забавлява. — Та кой не би бил изморен след четиригодишно скитане из цяла Европа? Но щом Елинор я няма, дваж по-добре, че мистър Найт ме повика за твоя компаньонка. — Лейди Гертруд се протегна и го потупа по бузата. — Добро момче!