Течението донесе миризма на тютюн, карти, стара кожена тапицерия. Елинор настръхна. Тя вдигна глава и погледна към креслото отдясно.
Там — черно петно на черен фон — се изтягаше мистър Найт. Той още беше със същия костюм от сутринта, но жакетът му го нямаше, а сатенената жилетка беше разкопчана. Беше разгърден. Елинор виждаше загорялата кожа на врата му и гърдите му, обсипани с косъмчета. Чертите му бяха същите — сурови и застинали в маска, но по брадичката му беше набола брада. Грижливо поддържаната фасада на изискан джентълмен беше отстъпила място на по-честен и недотам цивилизован образ: на безмилостен господар на улицата.
Той беше потънал в мълчание. Докато я наблюдаваше, златните пламъци се отразяваха в очите му.
Тя се изправи и застана лице в лице с него.
— Мислех те за самата невинност — подхвърли той, все още небрежно изтегнат в креслото.
Ремингтън беше тук. Говореше с нея. Възелът в гърлото й се разхлаби.
— За какво говориш?
Той махна с ръка към нея и разпери пръсти, сякаш за да я сграбчи.
— Това например. Седиш пред огъня, за да видя как тялото ти прозира през нощницата.
Елинор незабавно понечи да се отдръпне. Гласът му я закова на място.
— Недей. Остани, където си. Не съм казал, че ми е неприятно.
— Няма да стоя мирно, докато ти ме зяпаш и обиждаш.
— Напротив. Аз съм твой съпруг и имам право да гледам това, за което платих скъпо и прескъпо. — Светлите му очи блеснаха с дяволски пламък. — Би трябвало да се гордееш с тялото си. Гърдите ти са съвършени — заоблени и стегнати. — Погледът му я изяждаше. — И имаш страхотен задник.
Ръцете й не знаеха кое да прикриват първо. Огънят нагорещяваше коприната откъм гърба и, а погледът му я нагорещяваше отпред.
— Бедрата ти… бедрата ти са направо божествени. Стройни, но силни. Когато яздиш — толкова си грациозна на седлото — мога да мисля единствено за това как ще се движиш под мен.
— Мистър… Найт! — Колко жалък и нелеп беше отговорът й…
Той взе една чаша, пълна до половина със златиста течност, поднесе я към устните си, отпи и я постави обратно на масичката до креслото.
— Има един чудноват американски обичай, който ще те помоля да спазваш. Аз съм твой съпруг. Отсега нататък ще делим едно легло. Казвай ми Ремингтън.
Това поне беше лесно, реши тя.
— Нямам нужда от сарказма ти… Ремингтън. — За своя изненада Елинор потрепери от звука на името му, изречено от собствените й устни, сякаш му беше позволила толкова голяма интимност, че никога нямаше да бъде отново същата.
Когато цепениците пламнаха, тя видя лицето му по-ясно. Веждите му бяха черни и прави. Огънят се отразяваше в ледено сините му очи. В кожата между носа и устата му бяха вдлъбнати дълбоки линии. Ремингтън приличаше на дявол — гладен дявол.
Тя отново започна да отстъпва назад.
Гласът му беше толкова зловещ, сякаш беше проговорил самият мрак:
— Остани. Настоявам. Харесва ми как коприната прилепва към бедрата ти и как зърната на гърдите ти стърчат под тънкия плат.
Гласът му беше тих, сякаш той шепнеше на себе си, но всяка дума беше съблазнителна като докосване. Нямаше значение кой е Ремингтън и откъде е. Тази нощ той не бе обладан от враждебност, а от похот. Дамите не биваше да се поддават на долните плътски нужди. Определено не трябваше да изпитват подобни низки страсти. Но Елинор овлажня между краката, а зърната я наболяваха. Цялото й тяло се гърчеше от копнеж. Искаше да избяга… но не далеч, а към и със него.
Откри, че е заела съблазнителна поза: единият крак напред, раменете назад, гърбът извит. Той още я желаеше и инстинктите й подсказваха, че нищо друго няма да ги обвърже така, както правенето на любов.
— Моля те, нека ти обясня поведението си.
— Поведението ти? Искаш да кажеш защо се омъжи за мен? — Той се изсмя мрачно. — Не се нуждая от обяснения. Много добре разбирам защо. Заради парите ми.
— Не е вярно! — извика тя, възмутена от факта, че на някой може да му хрумне подобна идея.
— Моля те, спести ми подробностите. Не си слагай още един грях на душата. Че какви други мотиви би могла да имаш? Определено не си се омъжила за мен по любов. Любовта не би те противопоставила на нуждите ми.
Тя се сви под презрителния му поглед. Но тъй като лесно беше усвоила навика да говори истината, отвърна:
— Не съществува нужда да се жениш за херцогиня, а аз не се нуждая от богат мъж. Разказвала съм ти. На шестнайсет можех да взема дъртак, фрашкан с пари. Сега щях да бъда богата и весела вдовица.
— На шестнайсет едно момиче е склонно да очаква рицар на бял кон. На колко години си, скъпа?
Гадняр!