Той я застопори, използвайки предимството на силата си.
— Пръстите ми не са достатъчно дълги.
— Или достатъчно широки — избухна тя.
— Ти да не си мислеше, че ще е лесно? — Той бавно се оттегли и болката отшумя.
Елинор се отпусна и въздъхна.
— Мислех, че ще е хубаво.
Ремингтън незабавно поднови усилията си и безпощадно проникна по-далеч и с по-голяма мощ. Тя се напрегна. Той я превземаше като някаква покорена страна. Въпреки всички свои съвети кадъните не я бяха подготвили за усещането да те обладават. Да те завземат. Той не спря. Не се интересуваше от съпротивлението й, дължащо се на девичи свян. Тялото му трепереше. За миг пламъците осветиха лицето му. Веждите му бяха смръщени, устните — стиснати. Челюстта и скулите изпъкваха, а погледът му я пронизваше, сякаш виждаше всичките й мисли като на длан: нейния бунт, нейната несигурност, изплъзващия й се контрол над мисли, чувства, тяло.
Дюшекът под нея се тресеше. Уханието му — топло и чувствено — изпълваше ноздрите й. Болката се усилваше, докато той си проправяше път навътре и тя затисна с ръка устата си, за да потуши напиращия стон.
Тъкмо когато болката беше най-силна, той спря напълно неподвижно. Сякаш се приготвяше за велико събитие.
И тогава щурмува напред.
Нещо в нея се скъса. Тя се надигна от дюшека, готова да се бие, за да се освободи.
Но той я прикова надолу със силата си. Слабините му се търкаха в нейните, предизвиквайки калейдоскоп от реакции. Този път, когато Ремингтън се оттегли, тя затаи дъх и в нея пламна искрата на желанието, а когато той повторно щурмува глъбините й, от искрата лумна пожар. Елинор си помисли, че с течение на времето правенето на любов може да й хареса, че може би ще успее се нагоди към него, но той не й даде време. Просто наложи лудешки ритъм и тя се озова в положението на догонващ. Чувстваше се като кораб, оставен на милостта на стихиите, подмятан от океанските вълни, тласкан към някакъв непознат бряг. Не че огънят в нея нямаше значение, но болката и удоволствието така се смесиха, че тя не можеше да каже къде започва едното и къде завършва другото.
Ремингтън щеше да й наложи волята си, а тя, която не бе познала мъж, щеше да плати цената за измамата си.
Елинор се озова в различен свят, където всичко й беше чуждо: тежестта му, мириса му, грубите му ласки — сякаш тя беше играчка в ръцете му. Ритъмът, който й налагаше, беше бърз, но плавен, нежната й сърцевина се отваряше, за да поеме всеки негов нашественически тласък. Тялото й знаеше това, което тя само подозираше: че обладанието е старо като човечеството, но всеки път е уникално. Събрани от съдбата или от случайността, не беше важно. Двете тела се сливаха и ставаха едно.
Тя опря пети в таблата на леглото и раздвижи хълбоците си в неговия ритъм. Ръцете й се плъзнаха по плещите му.
Наложниците й бяха обяснили, че дълг на всяка жена е да докара мъжа до върховния момент.
Елинор не даваше пукната пара за върховния му момент. Не и сега. Не и когато всеки тласък милваше дълбоко утробата й, а удоволствието, обещаното удоволствие, главоломно се приближаваше към нея.
Тя го прегърна. Преплетените им тела им бяха влажни от пот. Силните му мускули бяха изопнати, докато той се движеше в нея.
Никакви пътешествия, никакво изкуство не можеше да се сравнява с тази тръпка и всеки миг от любенето тя изпитваше искрена радост.
С всяка изминала секунда Ремингтън ставаше все по-властен, все по-мощен. Когато тласъците му се ускориха, той изръмжа гърлено:
— Предай се.
— Какво? — Да отстъпи? Не. Не, той как си представяше, че в главата й е останала и една мисъл? Сега? Тази нощ? Да се предаде, да отстъпи, когато всичките й желания се изчерпваха с копнежа да стигне до онзи предел, до онези чувствени усещания, които тялото й с трепет предчувстваше?
Той обгърна в шепи главата й, изпълвайки я докрай със своята същност. Взря се в очите й, улови погледа й, предизвика я. Целуваше я с език, забиваше мъжествеността си докрай в нежната дълбина. Изпълни я със себе си и заповяда:
— Елинор, дай ми каквото искам. Предай се… сега.
Тялото й се разтърси в тръпките на великолепен оргазъм, сякаш беше очаквало думите му. Екстазът се зароди дълбоко в нейната утроба и кръвта й закипя. Кожата й пламна. Тя се уви плътно около него и се опита да го притегли още по-дълбоко, когато по-дълбоко от това не бе възможно. Любов и страх, победа и плам се бореха в душата й, докато тя не издържа и започна да стене:
— Ремингтън! Ремингтън!
Бентът на неговата собствена страст се отприщи и най-накрая той отметна глава назад, затвори очи и по лицето му се изписа блаженство.