Ремингтън искаше да мисли, да бъде разумен, но как да стане това, когато тази жена го докарваше до лудост? Отворът й беше влажен и хлъзгав, и пръстите му се плъзнаха вътре безпрепятствено. Червената пелена на похотта забули очите му.
Когато зрението му се проясни, той я видя как се усмихва.
— Както ни показаха наложниците, аз се почистих, после се намазах с ароматно масло, за да улесня проникването ти, в случай че отново се… озова по гръб с навирени крака.
Тя се беше подготвила за обладанието му. При самата мисъл дъхът му секна.
— Или може би — добави тя — ще те възседна. По този начин аз ще контролирам тласъците и няма как да ми причиниш болка.
Да го възседне ли? Да контролира тласъците? Тя нежно извади пръстите му, яхна гърдите му и го погледна усмихнато.
— Междувременно, ти трябва да лежиш и да си почиваш, докато аз се опитвам да събудя задрямалия ти интерес.
Значи се мислеше за забавна, а?
Всъщност той щеше да я намери за забавна, ако Елинор не седеше върху него, и гърдите й не се притискаха към корема му, докато тя възбуждаше с език зърната му. Хапеше ги. Тя се плъзна надолу и обсипа с целувки корема и бедрата му. Гладките й устни гъделичкаха кожата му и разпалваха желанието му. Слабините му запулсираха в ритъма на сърцето му. Той си спомни думите на Елинор отпреди две нощи: мъжете обичали да къпят оная си работа в женската уста. Това ли беше намислила? Ако беше вярно, как щеше да преживее екстаза?
През живота си не беше искал нещо толкова силно.
Но знаеше, че това е лъжа, защото най-много от всичко искаше Елинор. Беше луднал от блаженство при мисълта, че ще я направи своя съпруга. Сякаш беше девствен младок, който тепърва откриваше жените и щастието, което те могат да доставят на мъжа.
И то какво щастие! Елинор го беше направила за посмешище пред цяла Англия, а и пред целия свят, защото клюката беше обиколила корабите в пристанището. Ако това се беше случило на някой друг, той щеше да й се възхити.
Тя го улови за хълбоците и облиза жезъла му от основата до върха. При допира на грапавото й езиче той за малко да изхвърчи от леглото.
— Заболя ли те, господарю? — попита тя с престорен ужас.
— Не — дрезгаво отвърна той. — Моля те, продължавай.
Тя внимателно обви устни около главичката и я засмука.
Изглеждаше възхитена, защото приложи различни видове натиск, после почна да я ближе с език — отначало грубо, после по-нежно.
— По-дълбоко — прошепна той. — По-силно.
Елинор повдигна надменно глава:
— Господарю, докато вие ми оказвахте подобна услуга, аз не ви досаждах със съвети.
Дощя му се да избухне в смях, но лицето му беше схванато от напрежение.
— Смирено моля за извинение.
— Някой друг път ще ви попитам какво ви допада най-много. Засега, ако нямате нищо против, ще се отдам на експериментиране.
— О, да. Нямам нищо против. Експериментирай. — Той видя как главата й отново се наведе и почувства как го обгръща горещата, сладка влага на устата й. — В най-лошия случай ще се справиш просто прекрасно.
Устата й започна да го вкусва по цялата дължина. Езикът й го ближеше лакомо.
Напрежението се зароди в Ремингтън. Самообладанието му се пропука. Пред очите му изникна сцената на съвкуплението им: как тя отчаяно копнееше за освобождението. Той обичаше тя да го къпе в устата си, но повече обичаше да й доставя удоволствие.
Изведнъж просто трябваше да я има. Сграбчи я под мишниците и я вдигна от себе си.
— Чакай! — извика тя, но той нямаше търпение. Ремингтън я нагласи върху себе си, разтвори с два пръста нежните й гънки, приготви се за атака…
И спря с последните остатъци от самоконтрола си.
Видът й стана несигурен. Вече не беше покорната слугиня, а една почти неопитна жена, която трепереше. Лицето й пламна — Ремингтън не знаеше дали от възбуда или от смущение. Тя си пое дълбоко дъх, изправи гръб, вирна смело брадичка, сякаш щеше да се подложи на някакво нечувано мъчение, и остана както я беше нагласил. Езикът й се подаде през зъби, но тя улови копието му и бавно се наниза отгоре му.
Той проникна в нея и установи, че Елинор още е невероятно тясна. Но маслото улесняваше пътя му и лека-полека той потъна в горещата й утроба.
Личеше си, че е нервна. Ръцете й стискаха раменете му, краката й трепереха и тя се стегна отвътре в очакване на болката.
Но той я остави да определи ритъма. Тя се надигаше и спущаше, без да го поема докрай. Бедрата й се движеха до хълбоците му. Гърдите й се полюшваха над него. Подрязаните кичури се вееха около порозовелите й страни.
На Ремингтън страшно му се искаше да вземе нещата в свои ръце, да й покаже как да се движи, да се оттласне, заравяйки се дълбоко в нея. Но в известен смисъл това мъчение дори беше по-хубаво, защото знаеше, че може да се намеси всеки миг, но избираше да изчака.