А най-невероятното беше, че от нея бликаше искреност. Тя беше живото въплъщение на добротата и за петте дена на познанството им той я бе обикнал. Отдаваше й се да общува с хората. Всички я харесваха, дори непожалените от острия й език — като самия него, например. Лейди Гертруд бе склонила да придружава племенницата си, сега се държеше приветливо и грижовно, ала по време на първата им среща не беше скрила какво мисли за този годеж.
В замяна Ремингтън ясно й бе показал, че не дава пукната пара за мнението й, точно както и тя за неговото. Старата дама се съгласи да не му се бърка в работите, докато той спазва всички правила на приличието.
Лейди Гертруд седна на канапето и дръпна Елинор до себе си.
— Обаче как само се озова тук, а? Какво мислиш за херцог Магнус и поредната му глупост?
Сега херцогинята отвърна решително:
— Намирам за срамно, че не може да удържи хазартната си страст, дори когато става въпрос за собствената му дъщеря.
Блясъкът в очите й стресна Ремингтън.
— Нима съм толкова неприемлив жених? — попита той със зле прикрито раздразнение, после затаи дъх в очакване на мнението й за важната си персона.
— Не знам, мистър Найт, не знам що за характер имате — тросна се тя. — Но въпреки че в наше време много малко жени се омъжват по свое усмотрение, поне се запознават със съпрузите си преди обявяването на годежа. Срам и позор, че една херцогиня е лишена от тази привилегия.
— И аз така си мислех! Чувствата ти са напълно основателни, скъпа — намеси се лейди Гертруд и стрелна Ремингтън с поглед. — Смятах, че и мистър Найт е жертва на хазартната лудост, но сега, като го опознах, подозирам, че всъщност много добре е пресметнал всичко.
Ремингтън вдигна надменните си вежди в знак на пълна невинност и чистосърдечие.
— Но е добро момче и добра партия — заключи лейди Гертруд.
— За кого? — сопна се херцогинята.
Ремингтън би се заклел, че след тези думи тя прехапа езика си.
— За теб — отвърна той. — Единствено за теб.
— Седни, скъпо мое момче — подкани го лейди Гертруд. — Изнервям се, докато висиш над мен като някакво огромно чудовище.
Ремингтън си помисли, че никой досега не го е наричал „огромно чудовище“ и седна така, че да е точно срещу избраницата си.
— Надявах се да пийна чай, но чайникът е изстинал. Да не сте счупили чаша? — Лейди Гертруд се намръщи при вида на порцелановите парченца.
Ремингтън видя как Мадлин пламна от притеснение и скри бинтованата си ръка под полата.
— Аз я изпуснах — каза тя.
— Колко нетипично за теб! — възкликна лейди Гертруд. — Помня те като доста по-уверена. Добре де, добре, няма защо да се вайкаме за някаква си чаша. Скъпа, би ли позвънила за още гореща вода?
— С ваше позволение, мистър Найт — промърмори Мадлин и вдигна звънеца.
— Но моля ви — той махна с ръка. — Бих желал отсега нататък да считате тази къща за свой дом.
— Аз… боя се, че… това е невъзможно. Трябва да се върна у дома!
Той я завладя с поглед, налагайки й волята си:
— Ако зависи от мен, никога няма да се върнете в къщата на баща си.
Тя извърна глава в дръзко отричане на властта му. Добре. Найт обичаше предизвикателствата, а тази свенлива херцогиня го подлагаше на изпитание. Тя позвъни точно толкова силно, колкото да я чуе лакеят. Даде нарежданията си тихо, но твърдо, като жена, която е свикнала да получава резултати, без да се набива на очи.
— Уважаеми дами, бихте ли ме осветлили как така нейна светлост има високата си титла, без дори да е омъжена?
— Заради кралица Елизабет — отвърна лейди Гертруд, сякаш това изясняваше всичко.
— Бихте ли се доизказали? — попита Ремингтън, след като видя, че друго обяснение няма да последва.
— Личи си, че сте американец. Не че имам нещо против американците. Не, съвсем не. Намирам ги за доста свежи със странните им маниери и волностите, които си позволяват. — Лейди Гертруд вдигна лорнета си към него. — Въпреки че да държите ръката на скъпата ми племенница без позволението на леля й е прекалена волност!
— Да, госпожо. — Ремингтън нямаше намерение да си признава, че и в Америка действията му щяха да бъдат окачествени като неприлични, нито пък че той винаги пришпорваше нещата към естествения им завършек, или по-точно казано — към завършека, който го устройваше. Не беше мъж, който оставя съдбата да поема по незнайно какви пътеки. Той сам ковеше бъдещето си, а сега и бъдещето на младата херцогиня.