Снощи Ремингтън бе споменал нещо, което я беше озадачило, и което тя беше пренебрегнала под напора на страстта. Тя извика фразата от дълбините на паметта си.
— Какво искаше да кажеш с това, че и преди коварното ми семейство се е опитвало да те убие?
— О! — Устните на Ремингтън се извиха в подигравателно-болезнена гримаса. — Значи най-после събра две и две.
Тя мислено претегли несъответствията, парченцата, които подсказваха, че Ремингтън има по-голям план, отколкото признава. Тя надигна глава от възглавницата и го погледна.
— Да не би да си излъгал на карти, за да спечелиш ръката на Мадлин?
— Не — безизразно отвърна той. — Винаги играя честно.
Тя се изправи до седнало положение и придърпа одеялото към себе си.
— Но сигурно си заложил страшно много.
Ремингтън се изправи, скръсти ръце на гърдите си и се взря в нея.
— Заложих корабната си компания.
— Цялата компания? — Но той не беше играч, който се поддава на страстите си. На бала на Пикардови лейди Гертруд беше подметнала нещо подобно, когато видя, че той дори не поглежда към игралния салон. Елинор внимателно премери думите си. — Защо искаше херцогинята?
— Знаеш защо. — В очите му се четеше цинизъм. — Пари. Нима това не е най-баналната причина? Пари и власт. — Но тя сама не си вярваше.
— Власт. Да. Власт над най-важния член на рода Де Лейси. Власт над живота и смъртта. Властта херцог Магнус да ми играе по свирката.
Тя примигна при гневния му тон. В съзнанието й нахлуха различни мисли и тя хитро поде:
— Никому не би хрумнало да иска власт над херцога. Той е като неизправно оръжие. Няма никаква гаранция, че ще извърши това, което се очаква от него. Ето, проигра дъщеря си в игра с някакъв случаен непознат. Дали постъпката му е достойна за любящ баща? И все пак той обича Мадлин.
— Аз не бях някакъв случаен непознат. Бях планирал срещата много старателно.
Думите му потвърдиха подозренията й.
— За пари и власт — повтори тя.
— Какво те интересува?
Тонът му беше заплашителен и нямаше нищо общо с прекрасния любовник от изминалата нощ. Елинор се почувства наранена от хладното му пренебрежение, но поне си имаше своята гордост. Щом той показваше безразличие, и тя щеше да му отговори със същата монета.
— Струва ми се много странно, че един богат и привилегирован американец идва в Англия, за да се влее в редиците на висшето общество посредством женитбата си за херцогиня.
Ремингтън я погледна с присвити очи. Изражението му беше неразгадаемо.
— Тази сутрин си много любопитна.
А той защо беше толкова потаен? Защото криеше нещо.
Всичките й илюзии рухнаха. От все сърце се беше надявала, че снощи помежду им се е зародила връзка. Не любовна, поне не от негова страна, но преживяното удоволствие значеше нещо. Сега Ремингтън сурово я отблъскваше и враждебността измести съжалението.
— Както ти сам каза, ние сме необратимо женени и няма как да избегнем примката на брака. Нима ми е забранено да знам какво се мъти в главата на съпруга ми?
— Интересуваш се до какво се домогвах чрез женитбата си с бъдещата херцогиня Магнус? — Усмивката му я смрази като ледения северняк. — Търсех отмъщение.
Какво беше направил?
По-лошо, тя какво беше направила? В що за интриги се бе заплела поради глупавата си любов към него?
— Ти ме излъга!
— Какво? — Някой започна да дращи по вратата. Ремингтън я погледна озадачено и отиде да отвори.
Лизи размаха опашка и се втурна вътре с щръкнали уши, радвайки се да ги види, без да усеща враждебната атмосфера.
— Какви са тези приказки, че съм те излъгал? — настоя Ремингтън.
Елинор потупа леглото и кучето направо литна на дюшека.
— Излъга ме. Попитах те защо искаш да се ожениш за Мадлин и ти ми каза, че заради пари и власт. Ако ми беше казал истината — заради отмъщение — никога нямаше да се омъжа за теб.
— Да не намекваш, че весело трябваше да си призная колко искам да си отмъстя на рода ти? Жено, това е най-глупавото нещо, което съм чувал.
Елинор отблъсна сутрешната порция ласки на Лизи и я почеса зад ушите.
— Намеквам, че поне донякъде трябва да поемеш отговорността за брака ни.
— Поемам я, скъпа, поемам я. Вярвай ми, изцяло осъзнавам своята… — той се поколеба.
Глупост. За малко щеше да каже „глупост“.
— Вина. — Той отиде до прозорците и дръпна завесите. — Знаеш ли историята за лейди Присила и любимия й?
Навън облаците се бяха разсеяли и слънцето грееше. Но тук, в спалнята на Ремингтън, мрачните емоции нагнетяваха атмосферата и Елинор чувстваше, че сега ще бръкнат в стари рани.