Глупаво куче. Какво го гледаше, сякаш слънцето изгряваше и залязваше с него… Не, Елинор никога не го беше гледала така раболепно…
— Не знам доколко суперлативите му се дължат на любов и доколко са истински заслужени — продължи Ремингтън. — Но той я обичал и тя също — достатъчно, за да се противопостави на баща си. Когато старият херцог настоял Присила да се омъжи за Фанторп, тя се уговорила с Джордж да се чакат в градината. Трябвало да избягат същата нощ, но щом баща ми отишъл да я вземе, открил обезобразения й труп. — Гласът на Ремингтън беше станал толкова остър и мрачен, че светлината в стаята помръкна. Лизи уплашено се отдръпна от него и бързо се скри в полите на Елинор. — Той поел в ръце изстиващото й тяло и надал вопъл на отчаяние към месечината. Така го и открили.
Елинор настръхна от това живо описание. Виждаше многократно промушеното тяло, поразения от мъка любовник, представи си ужаса на хората, които са го открили оцапан с кръв. Елинор се плъзна от стола, коленичи до кучката и зарови пръсти в козината на врата й. Сякаш Лизи, щастливата и невинна Лизи някак си можеше да заличи картината на смъртта.
— Когато наемните бандити подпалили дома и корабите на баща ми в Бостън, сестра ми побягнала с писъци от къщата. Хванали я и я пребили до смърт. — Ремингтън се втренчи в празното пространство, като ли че виждаше разигралата се сцена. — Тогава Аби беше на девет годинки…
— Аби… — прошепна Елинор. Представяше си слабичко момиченце със светлоруса коса, което обожава по-големия си брат.
Не, връзката им не бе възможно да просъществува. Нямаше утешителни думи за такава болка. Той държеше семейството й отговорно и нямаше да прости такива тежки вини.
Ремингтън бавно си пое дъх и отново насочи вниманието си към Елинор.
— Когато баща ми бил изселен, Магнус се заел с търговията. Обществото не забелязало, защото било в потрес от убийството и процеса. Също така Магнус получил имението, което баща ми бил купил в отчаян опит да стане по-приемлив зет. То още е във владение на рода Де Лейси. Руините от дома на татко още стоят.
— Магнус няма имение в руини — възрази Елинор.
— Напротив. В Чизуик. Близо до Лондон и в съседство с Лейси Хол. Не помниш ли…
— Старата съборетина до хълма. — Ръцете й потрепериха от студ и тя ги разтърка, за да се стопли. Имението в Чизуик беше огромно — всъщност това бяха две имения, както сега разбираше, плюс старата къща, за която се говореше, че е обитавана от призраци. А може би слуховете бяха верни.
— Дядо ти наредил да разрушат сградата още преди присъдата на баща ми да стане факт. Твърдят, че го направил, заслепен от мъка. — Гласът на Ремингтън стана дрезгав от вълнение. — Според Джордж той бил заслепен от вина. Баща ми беше убеден, че дядо ти е убил лейди Присила.
— Невъзможно. — Елинор решително поклати глава. — Дядо оплакваше дъщеря си до края на дните си. През последните няколко години от живота му неговият ум се рееше из миналото и той често ми приказваше. Улавяше ръката ми, наричаше ме Присила и казваше… казваше, че Джордж не е бил убиецът. Казваше… че истината е много по-ужасна. Не знаех какво има предвид.
— Следователно имаме само един заподозрян. Херцог Магнус.
— Не — Тя се засмя весело.
— В месеците преди огнената трагедия настоящият херцог изпратил хора да проучват баща ми и бизнеса му. Той не е имал намерение да миряса, докато не види семейството му стъпкано в прахта.
— Бъркаш. — Тя се изправи и застана лице в лице с него. — Познавам чичо. Живяла съм в дома му. Била съм компаньонка на дъщеря му. Той е разпилян, сърдечен и разсеян. Нямам добро мнение за него, защото намирам, че се отнася ужасно с братовчедка ми. Но го харесвам. Невъзможно е човек да не го обикне. Той просто не може да се концентрира, за да скрои толкова сложен план. Със същия успех би могъл да кажеш, че се е канел да отлети до луната. В него няма капка злоба, както и капка отговорност. Бъркаш. Не зная кой е убил леля ми, не зная кой е убил баща ти и сестричката ти, но знам кой не е. Херцогът не е убиец.
Ремингтън сякаш стана още по-огромен, а гласът му доби заплашителен оттенък:
— Скъпа моя, сбърках единствено жената, за която се ожених.
Нейният гняв можеше да се мери с неговия:
— Моята кръв е същата като на Мадлин. Ако желанието ти е било да се сродиш със семейството ми, трябва да си много щастлив. Но ти искаше херцогинята. Ти искаше най-доброто. — Сърцето й биеше бясно в гърдите й. Тя пристъпи напред и го изгледа яростно. — Получи мен. Аз не съм семейството ми и не заслужавам нито отмъщението ти, нито благодарността ти заради неща, които вече са минало. — Защо да не каже каквото й се беше насъбрало? Нима имаше нещо за губене? Той й бездруго мислеше най-лошото за нея. — За пръв път идвам на тази земя и заслужавам своето късче под слънцето. Не съм Мадлин. Не съм дядо. Не съм леля, която умряла заради любовта си към баща ти. Аз съм си аз. Няма да умра заради теб. Но съм готова да живея за теб. Решавай. Осведоми ме, когато направиш избора си.