Мадлин се облегна назад и библиотеката започна да кънти от смеха й. Това беше най-сладкият звук, който Елинор чуваше от седмици.
— Значи поне в това отношение ще съм спокойна за теб. — Мадлин избърса очите си със салфетката. — Кога ще се запозная с този твой мъж?
— Довечера? Ще се храним вкъщи. Според него съм уморена от пътуването, въпреки че никога не съм се чувствала толкова добре.
Мадлин отново започна да се кикоти.
— Вдъхновяваш ме, мила братовчедке. Идваш в Лондон с мисия, която ненавиждаш, и преди да са изминали и две седмици, се оказваш женена за богаташ, когото учиш да те обича.
Усмивката на Елинор изчезна.
— Боя се, че последното не е вярно, но се надявам, че някой ден Ремингтън поне ще ме търпи.
— Защото го обичаш, нали? — попита Мадлин с мъдростта, присъща на жените, станали съпруги.
— Не можеш да си представиш колко. Обичам го повече от всеки друг на земята и това ми стига да съм щастлива, нищо, че той може никога да не узнае. Е, почти ми стига — добави младата жена, защото бе свикнала да е напълно честна.
Ремингтън седеше в клуба си с чаша уиски в ръка и премисляше съмненията на Елинор. Тя беше толкова уверена, че злодеят, погубил семейството му, не е бил херцог Магнус.
Възможно ли бе да се е заблуждавал?
Но не, хората на Магнус бяха проучвали търговията на баща му. После се бе стигнало до пожара и убийствата. Доказателствата бяха убедителни.
И все пак Ремингтън беше изпитал известни съмнения при първата си среща с Магнус — съмнения, които Елинор отново бе извикала за живот. Херцогът или беше великолепен актьор… или невинен. Ако беше невинен, значи някой друг беше убил лейди Присила, и кой бе този друг? Лорд Шапстър? Лорд Фанторп? Предишният херцог Магнус?
Или, опазил господ, някакъв случаен тип, убил за развлечение?!
Но не. Би било твърде голямо съвпадение такова нещо да се случи в нощта на планираното бягство. И по-лошо: трябваше да се замисли дали сегашните му съмнения не са изплували, защото Елинор е отслабила решимостта му. Но по-лесно беше да се търкаля с нея в леглото, отколкото да стане и да въздаде отмъщение на човека, който беше погубил семейството му.
Другите мъже в обширния салон играеха на карти или се изтягаха в огромни кожени кресла и клюкарстваха за политика и светски живот. Но всички те избягваха Ремингтън, който се беше изолирал до прозореца, защото от него се излъчваше заплаха.
Един мъж спря и го загледа. Ремингтън подчертано го пренебрегна, но натрапникът не даде вид да е схванал намека. Ремингтън му хвърли поглед и откри, че непознатият е на неговата възраст, ръката му е превързана, а видът му е като на човек, които наскоро е прекарал тежка болест. Мъж, който очевидно не се интересуваше от нуждата на Ремингтън от усамотение, мъж, когото Ремингтън беше срещал веднъж преди: Гейбриъл Ансел, граф Кемпиън.
Ремингтън кимна отсечено в знак на поздрав.
— Кемпиън.
— Найт. — Гейбриъл посочи люлеещия се стол срещу Ремингтън. — Нещо против да ви правя компания?
— Всъщност…
— Разбрах, че сега сме роднини.
— Оженили сте се за херцогинята? — Тази новина разтърси Ремингтън из основи.
— Когато я спечелихте, но не дойдохте си я приберете веднага, реших да уредя въпроса в своя полза.
Значи сега Мадлин беше омъжена жена. Ремингтън и бездруго не можеше да я вземе за съпруга, но все пак изпита неизказано облекчение, че всички мостове към предишния му план са изгорени.
— Седнете, преди да сте припаднали — подкани той пребледнелия граф Кемпиън.
— Благодаря. — Гейбриъл потъна в стола, махна на лакея и си поръча бренди. — Мадлин току-що се върна от дома ти. Видяла се е с Елинор и довечера сме канени у вас на вечеря.
— За мен е удоволствие.
— Нищо подобно. Ще ти се да се пръждосам по дяволите. Но да загърбим старата вражда. Съпругите ни са най-добри приятелки и нищо не може да ги раздели.
Откровението на Гейбриъл накара Ремингтън да се отпусне и той се ухили от ухо до ухо.
— Правдиви думи. Подозирам, че сте човек, когото е по-добре да имаш за приятел, отколкото за враг.
Гейбриъл се поклони, без да става от креслото си.
— Благодаря. Обаче близостта на съпругите ни си има и лошите страни. Например Мадлин ме изпрати да те открия и да разговарям с теб. — Той взе питието си от келнера. — Тревожи се, че Елинор не изглежда напълно щастлива.
Избухливият темперамент на Ремингтън се прояви:
— Не била напълно щастлива? Тя ли се е оплакала на Мадлин?
— Човече, вие въобще познавате ли жена си? — изсумтя Гейбриъл. — Не съм чул Елинор някога някъде да се е оплакала от нещо. Доколкото разбрах, Мадлин го усетила по позата й или не знам по какво точно. Глупавата женска интуиция.