Двамата мъже се спогледаха съзаклятнически. До края на живота си нямаше да могат да опазят нищо в тайна от съпругите си.
— Елинор ме направи за посмешище — каза Ремингтън.
— По време на годежа ни Мадлин също ме орезили. — Гейбриъл поднесе чашата към устните си и облегна глава назад. — Докато я нямаше, открих някои нещица. Хората, които ти се смеят в лицето, или са твои приятели, или врагове. Може да цапнеш приятелите по муцуната, а враговете — е, добре е да знаеш кои са.
Ремингтън премисли изказването на Гейбриъл. Вярно беше. От деня на венчавката му мъжете, с които бе свикнал да прави бизнес, да пие, да играе на карти се бяха смели дълго и шумно на глупостта му да се ожени за мнимата херцогиня, но без да влагат злоба.
А тези, които го мразеха, защото беше по-красив, по-богат, по-ловък в картите и бизнеса, се хилеха цинично или правеха груби коментари, предназначени за неговите уши. Точно тях Ремингтън си ги беше набелязал.
Но имаше един джентълмен… беше се натъкнал на него в клуба. Въпросният джентълмен се беше изпречил на пътя му, беше насочил дългия си костелив пръст към него и злобният му смях беше отекнал триумфално. Защо? Разбира се, той отлично знаеше името на този човек, но двамата никога не бяха имали вземане-даване. Дори не бяха разговаряли.
Ремингтън се втренчи в Гейбриъл.
— Интересно — промърмори. — Интересно, наистина.
И тогава споменът за разговора с Кларк изникна в съзнанието му.
Възможно ли е Фанторп да е убил лейди Присила?
— Само ако е имал секретаря си на разположение. Лорд Фанторп.
Ремингтън се изправи с мрачно изражение.
— Прощавайте, Гейбриъл. Ще се видим довечера. Точно сега се сетих, че имам да свърша една работа.
28
Няколко дена по-късно Ремингтън танцуваше кадрил с херцогинята. Не със своята херцогиня, а с херцогинята на Гейбриъл. Ремингтън си нямаше херцогиня, но това въобще не го вълнуваше. Колко интересно…
— Ваша светлост, този бал е просто величествен. — Той видя как лейди Гертруд прелетя покрай него, водена от лорд Бингам. — Как го организирахте за толкова кратко време?
— Не бях аз — призна си Мадлин. — Лейди Джорджина и бездруго щеше да дава бал и тъй като две важни женитби предизвикаха толкова шум и вълнение, тя реши, че не й коства нищо да обяви, че го дава в наша чест. — Тя хвърли поглед към Елинор и Гейбриъл, които се носеха в ритъма на танца в огромната и претъпкана зала на лейди Джорджина. — В чест на всички нас.
Мадлин и Ремингтън размениха партньорите си, после се върнаха един при друг.
— И как така моята женитба се превърна във важно събитие? Нито аз съм благородник, нито съпругата ми има титла.
Мадлин му отправи ослепителна усмивка.
— Във висшето общество всичко е въпрос на разбиране. Вие имате вълнуващо излъчване. Елинор е смятана за духовита хубавица, достатъчно умна, за да плени такъв важен мъж. Наричат я „истинско бижу“.
Подозираше, че тези англичани щяха да си останат пълна загадка за него. Но сега, сред смях, музика и веселба, той се чувстваше в свои води.
Заради Елинор.
Потърси я с поглед. Лицето й грееше от удоволствието да танцува и тялото му се напрегна от болезнен копнеж да бъде с нея. Да говори с нея. Да я обладае. Да я подържи в прегръдките си.
Това не беше увлечение. Това беше любов.
Любов. Към една Де Лейси.
Беше се оплел в паяжината на Елинор и се радваше да е там.
— Тя е красива.
— Много — отвърна Мадлин, взимайки го на подбив. — Осмелявам се да ви напомня, че сега е редно да проявявате интерес към своята партньорка.
— О, но аз проявявам интерес — Ремингтън й се усмихна чаровно. — Трябва да ви изкажа своите благодарности, тъй като близките ни връзки с бъдещата херцогиня Магнус и настоящия граф Кемпиън ни придават особен престиж и изисканост.
— Разбира се, че това играе своята роля, но не си правете илюзии. Ако не беше сензацията, която предизвиквате като двойка, всички щяха да ви обръщат гръб. Но както стоят нещата, вие сте черешката на тортата.
— Разбира се, и парите ми играят своята роля — цинично изтърси Ремингтън.
— Разбира се — топло се засмя Мадлин.
Фигурите на кадрила отново ги разделиха и Ремингтън се възползва от промеждутъка, за да потърси с поглед Фанторп. Старият лорд беше облечен в най-хубавите си дрехи и бъбреше безгрижно с приятели. Разследването, което беше провел, още не бе доказало по категоричен начин вината на Фанторп. Но колкото повече неща излизаха на бял свят, толкова повече се затвърждаваше убеждението му, че това е човекът, отговорен за смъртта на баща му, сестра му и лейди Присила. Да пукне дано този дъртак, един господ знаеше колко беди е причинил с омразата си, но Ремингтън скоро щеше да си отмъсти.