— Да ви закарам ли донякъде, милейди?
Тя вдигна Лизи и отвори вратичката.
— Бъркли скуеър. Побързайте! — Тя се покатери вътре, настани се в мрачната вътрешност, дължаща се на покритите с тъмни перденца прозорчета, и зачака Бет да я настигне.
Едновременно се случиха четири неща. Вратичката се затръшна и каретата потегли рязко. Лизи изръмжа заплашително. И Елинор осъзна, че си има компания.
— На твое място щях да усмиря кучето. Мразя да цапам с кръв кадифената си тапицерия. — Високият слаб джентълмен в старомоден костюм й се усмихна горделиво. — Ти страдаш от достойно за презрение влечение към мелези, нали? Тя се втренчи в отсрещната седалка.
— Лорд… Фанторп?
Лизи изръмжа още веднъж и Елинор я хвана за нашийника, преди да се е нахвърлила върху стария лорд. — Какво правите тук?
— Съпругът ти наистина не е мъртъв, скъпа. Но скоро ще поправим този пропуск.
Изведнъж й просветна. Разбра всичко и кръвта й се смрази. Погледна към вратичката.
Бастунът му изплющя и удари седалката до нея така яростно, че синьото кадифе се нагъна.
— Трябваше да преодолея цял куп проблеми, преди да те докопам. Не си въобразявай, че ще се отървеш толкова лесно.
Сега Лизи не спираше да ръмжи, а настръхналото й тяло трепереше под ръката на Елинор.
— Ремингтън още е жив?
— Съвсем жив. Не можеш да си представиш с какво удоволствие ще го довърша.
Елинор стисна по-здраво нашийника на Лизи, а ръката й овлажня от пот.
— Вие… вие сте убили лейди Присила? — Тя затаи дъх, молейки се той да отрече.
— По абсолютно същата причина, поради която ще убия и теб.
— Ще ме убиете? — Елинор навлажни пресъхналите си устни. Каретата трополеше през Лондон.
— И ти като Присила си лишена от чувство за приличие. От чувство за чест. Точно като теб Присила се съвкупи с един плебей. — Той потри замислено ръце. — Онази нощ, когато я заварих в градината, можех да вдигна тревога, да й попреча да избяга с Марчънт и баща й щеше да я принуди да се омъжи за мен. Само че аз не я исках.
Да не би лорд Фанторп да страдаше от халюцинации? Да не би загубата на любимата му годеница да го бе докарала до лудост?
— Не може да сте я убили. Не сте били изцапан с кръв.
Той махна пренебрежително с дантелената си кърпичка.
— Предпочитам думата „екзекутирал“. Лакеите ми бяха с мен. Те свършиха работата професионално.
Елинор си спомни за лакеите отзад и преглътна мъчително.
— Професионално? Всички казват, че лейди Присила била заклана най-брутално!
— Трябваше да й дам урок. Исках всички ясно да разберат поуката. Тя беше предателка на класата ни. На всички благородници по света. Като теб. — Той вирна тясната си брадичка, а тънките му устни се опънаха в презрителна усмивка. — Опитах се да те спася в нощта, когато се запознахме.
— Да ме спасите ли? О, боже! — Сега разбра. — Покушението на каретата?
— Хората ми бяха получили строги инструкции да убият Найт, а теб да не закачат. Но Найт е истински дявол с бастуна си.
— Да. — Тя с обич се замисли за бастуна на Ремингтън, оръжието, което той носеше със себе си, защото изглеждаше безобидно. — Опитали сте и втори път, в деня на сватбата.
— Точно така! Обикновено успявам веднага, но… — той се изчерви — напоследък изпитвам финансови затруднения, а най-добрите убийци струват пари.
Лизи седеше на седалката до Елинор и гледаше Фанторп с присвити очи. Елинор се зачуди как така едно куче веднага усети развалата на този човек, а тя — не.
— И как сте нагласили да ме открие Ремингтън?
— Той е умен младеж. От семейство Марчънт. — Фанторп се приведе напред и прошепна: — Както виждаш, наясно съм с истинската самоличност на съпруга ти.
— Откъде? — Вадичка студена пот се стече по гърба й.
— Баща му беше тъмнокос, набит и с лунички, но имаше същите тези призрачно бледи очи. — Фанторп потрепери. — И Найт си е въобразявал, че няма да забележа?
— Че защо му е да се интересува от вас? Той не знаеше, че вие сте убиецът.
Лорд Фанторп се усмихна самодоволно.
— Тази ирония ми харесва. Да, накрая твоят Ремингтън ще открие трупа ти, ще го прегърне и ще се разциври. Но аз няма да повторя глупавата си грешка от миналия път. Няма да се доверя на правосъдието. Ще го ликвидирам, ще го убия.
— Собственоръчно ли? — Този старец нямаше шансове срещу Ремингтън.
Лорд Фанторп въздъхна дълбоко.
— Ясно ми е, че нямаш собствена титла, но все пак фамилията ти е една от най-благородните. Навярно не си забравила, че един истински аристократ не си цапа ръцете с работа.