Ами ако наистина беше побъркан? Елинор приличаше много на Присила. Ами ако Фанторп беше решил да убие жена му?
Ами ако не беше луд, а се беше досетил за истинската му самоличност? Щеше ли да посегне на Елинор в стремежа си да заличи цялото му семейство от лицето на земята?
Ами ако се беше качил на борда, но беше наел главорези да свършат работата? Каретата дойде тъкмо когато те слизаха по стълбите.
— Вкъщи — изкрещя Ремингтън. — Бързо!
— Някой не я ли е придружавал? — попита Кларк, докато скачаха в купето.
— Камериерката й. Онова куче. Тук има нещо гнило. Мълвата е толкова крещящо невярна, толкова лесно опровержима, а Хорация е такава глупачка, че не вярвам този цирк да е нейно дело. — Ремингтън прокара трепереща ръка по бастуна си. На скришно място в каретата имаше нож. Сега той го извади и плъзна пръсти по дългото и широко острие. Остро и направено за колене… той метна калъфа с ножа през рамо. — Джон не можеше ли да кара по-бързо?
— Не мислех, че ще й посегне.
— Фанторп! — възкликна Кларк. — Разбира се.
Останалата част от пътя премина в мрачно мълчание. Завариха хълцащата Бет на един стол в преддверието.
Бриджпорт кършеше ръце и когато видя господаря си, побърза да го осведоми:
— Госпожата я няма.
— И Лизи… — треперливо пророни Бет. Очите й бяха подпухнали и зачервени.
Сърцето на Ремингтън се превърна в леден къс. Мозъкът му започна да функционира прецизно и хладно — както винаги във времена на криза.
— Преди колко време беше отвлечена?
Бет шумно си пое глътка въздух и дрезгаво изрече:
— Преди един час, сър. Пищях и виках точно както ми бяхте наредили, но каретата направо летеше и никой не можа да я спре.
Значи Фанторп разполагаше с час преднина, но с карета.
— Бриджпорт, оседлай коня ми. Кларк, идвай с подкрепления.
— Но къде? — попита Кларк.
Ремингтън знаеше точно накъде отива.
— В Лейси Хол, при руините на старата къща. И, Кларк, побързай, за бога!
30
Ремингтън препускаше през натоварените лондонски улици. Пешеходците сипеха проклятия по негов адрес, и гледаха да не се изпречват на пътя му. Каретите му отстъпваха предимство, за да не ги блъсне. И все пак той не можеше да развие желаната скорост.
Обзе го ужас. Щеше ли да стигне до Лейси Хол навреме? Фанторп беше убивал преди, канеше се да удари и сега, канеше се да довърши смъртния си враг, като му отнеме любимата.
Ремингтън остави лондонските покрайнини зад себе си. На открития път той най-сетне можа да пришпори коня както искаше и животното препусна в такъв невероятен галоп, че режещият вятър извика сълзи в очите му.
Едно излайване го накара да се закове на място.
Кучето в крайпътната канавка беше Лизи. В очите й гореше адски пламък, от зиналата й муцуна излизаше ръмжене и тя го гледаше настоятелно, сякаш знаеше как да оправи нещата.
— Ще я спася, момиче. Обещавам.
Той продължи да язди и укоризненият кучешки лай постепенно заглъхна след него. Тъй като не можеше да вземе Лизи със себе си, тя го следваше, доколкото й позволяваха тромавите крака.
Елинор се оказа права. Лизи беше смело куче, което щеше да се оправи. По-добре да се оправи, защото Елинор щеше да го убие, ако любимката й пострада…
Убие.
Той мрачно мина през портала за Лейси Хол и продължи по обраслия с треволяци път, който някога, грижливо поддържан, е водел към дома на баща му. При първото си посещение в Англия, Ремингтън беше посетил старата къща, за да й отдаде нещо като почит. Беше застанал сред дърветата, които някога са ограждали входната алея, и се беше загледал в назъбените руини. Бръшлян се виеше по изпочупените тухли, в запушените комин гнездяха птици. Тогава изпитваше омраза към всеки Де Лейси, който някога се е раждал, и се беше заклел на гроба на сестра си да въздаде отмъщение.
Сега препускаше, за да спаси една Де Лейси, жената, която беше изцерила ранената му душа.
— Побързай — прошепна на жребеца. — Побързай.
Пътят се виеше край прегърбените дървета около разрушената алея. Той вървеше по пресните следи от колела в тревата.
Ремингтън взе последния завой към къщата и видя каретата, спряла пред порутеното парадно стълбище. Сякаш смъртта се беше отбила на гости. Видя Фанторп в старомодните му натруфени дрехи, който се облягаше на вратичката и чакаше. Видя шестима мъже с вид на главорези, облечени в син сатен като лакеи. Всички те стояха в кръг около… Елинор.
Беше пристигнал навреме.
Тя изглеждаше прелестна на шарената сянка — свежа и радостна, слънчева невеста — а той я обичаше толкова много, че не смееше да помисли за неуспех. Две жени вече бяха умрели заради злобата на Фанторп. Ремингтън нямаше да допусне той да унищожи и Елинор.