Забави хода на коня още преди Фанторп да е насочил пистолета си към него.
— Слизай, мистър Марчънт — изкрещя старият злосторник. — Или ще те гръмна още сега.
Един кратък поглед му бе показал, че Елинор се оживи при вида му. Разбойниците, които я ограждаха, държаха сопи, но тя, изглежда, не осъзнаваше опасността. Интересуваше се единствено от него.
Ремингтън прецени на око разстоянието, което го делеше от жена му. Някъде към трийсет метра. Може би Фанторп не искаше да оцапа с кръв дрехите си — а може би нямаше вяра, че тези копелета ще спрат, след като веднъж им е заповядал да почнат.
Ремингтън спря по средата между Фанторп и Елинор.
— Казах им, че ще дойдеш за мен — извика Елинор. — Предупредих ги!
— Радвам се, че си толкова уверена в моите способности — отвърна той, скривайки факта, че е уплашен до смърт.
И как не? Хората на Фанторп бяха опасни, покрити с белези и изпълнени с мрачна решимост. Те бяха утайката на крайните квартали, хора, които нямаше какво да губят.
И по-лошо: Фанторп беше изгубил онази своя самоуверена, изпълнена с презрение към околния свят усмивка, която обикновено не слизаше от лицето му. Сега бузите му бяха обагрени в трескава руменина. Едното му око беше зачервено, а кожата под него, — одраскана и подута. Той се подпираше тежко на бастуна си, а ръката, с която държеше оръжието, трепереше.
— Добра се дотук по-рано, отколкото очаквах… Марчънт.
По дяволите. Той беше наясно с истинската му самоличност. На Ремингтън никак не му хареса изражението на стареца — като на попаднал в клетка звяр. Мъжете, които чувстваха, че са в капан, стреляха, без да мислят. Ремингтън не искаше клане. Ситуацията беше опасна като буре с барут, към което пъпли пламъче.
— Милорд, изпускате кораба си — спокойно отвърна той.
— Капитанът ще ме изчака. Аз съм граф Фанторп.
— Сигурно не сте чули. — Ремингтън грациозно скочи от седлото. — Приливът не чака никого.
— Тогава ще хвана друг кораб. — Обаче Фанторп вече не изглеждаше хладен и безгрижен, а изнервен и ядосан. — Марчънт, случайно не носиш ли бастуна си?
— Не. Защо? — Сякаш не знаеше!
— Наложи ми се да наемам нови хора след последния път, когато го развъртя. — Фанторп размаха пистолет към дружината, застанала в кръг. — Иди там. Ще бъда мелодраматичен. Ще ти позволя да умреш в прегръдките на любимата си.
Ремингтън стисна ножа, скрит в ръкава му, и се запъти към кръга.
Един разбойник със студен и пресметлив поглед удари сопата в дланта си и жадно загледа приближаващия се Ремингтън.
— Милорд, тоя тип е голям — изплю към Фанторп той. — Ще ви струва още десет суверена.
— Вече ви казах — търпеливо се намеси Елинор. — Лорд Фанторп е неплатежоспособен. Няма да получите никакви пари. Никакви.
Ремингтън разбра тактиката й. Елинор разчиташе на силата на убеждението и точно това се опитваше да постигне сега. Вече бе успяла донякъде, защото главорезите очевидно не я бяха закачили, въпреки че горяха от желание да удрят и убиват. Ремингтън подозираше, че те с най-голямо удоволствие ще се хванат на работа, след което ще сгащят Фанторп, който за разлика от Елинор изглеждаше изтормозен, и ще го налагат, докато не им се издължи.
— Казах ти да млъкваш — обади се злобният старик.
Ремингтън видя насиненото й лице и кръвта под подутия й нос. Очевидно дело на Фанторп.
После улови погледа й, увери се, че конят му си стои на място, и безмълвно й продума с очи:
Когато ти кажа, бягай!
Тя кимна, запазвайки ведрото си изражение. После разпери ръце и сладко заговори на мъжете:
— И защо според вас лорд Фанторп гони днешния кораб? Как мислите, защо ме кара да млъкна? Защото иска да избяга от кредиторите си.
Търпението на Фанторп се изчерпа.
— Мръсница! — Пистолетът трепна и се насочи от Ремингтън към Елинор.
Елинор залегна.
Ремингтън измъкна ножа си и заби острието в ръката на главатаря на бандитите. И настана ад.
Разбойниците се нахвърлиха върху Ремингтън, въртейки своите сопи. Без бастуна шансовете му бяха нулеви, но въпреки всичко той се биеше и успя да повали двамина, преди численото им превъзходство да победи. Една сопа му пукна главата. Бандитите му изтръгнаха ножа и го хванаха за ръцете. Преди да му нанесат първия удар, Ремингтън видя как Елинор бяга към коня.
— Хванете я! — изкрещя Фанторп, размахвайки пистолета с треперещата си ръка.
Един от бандитите го остави, за да я догони.
Тогава тя спря — и вдигна полите си до кръста.