Мъжете се заковаха на място. Всички застинаха и зяпнаха нейните дълги, голи крака и кръглото й, сочно дупе, позлатявано от слънчевите лъчи.
Устата на Ремингтън пресъхна. Щеше му се да убие другите, задето зяпат, но и той самият не можеше да откъсне поглед от нея.
Тогава тя хукна към коня, метна се на седлото и препусна право към Фанторп. Старецът залитна назад и се удари в каретата.
В последния момент Елинор зави и пое към пътя. Фанторп изкуцука напред, прицели се в гърба й и стреля.
— Кучка! — изпищя той.
Тя продължи напред без драскотина. Разбойниците излязоха от вцепенението си и размахаха топите. Ремингтън усети как едно от ребрата ме се пукна. Въздухът излезе от дробовете му. Той ритна един от бандитите в слабините, освободи ръцете си, сграбчи някаква изпусната сопа и се развъртя. Но битката му беше обречена от самото начало. Чакаше го бавна и болезнена смърт, но в съзнанието му изникна мисълта, че поне ще си отиде от този свят със спомена за Елинор, която препуска на коня със затъкнати високо поли.
Отново уловиха ръцете му и започнаха да се редуват, докато го налагаха с юмруци. Главорезите крещяха, сякаш се намираха на боксов мач. Всеки крясък се подсилваше от нов удар, от нова болка. Счупиха му носа, устните му се разцепиха и той вкуси собствената си кръв. Шумът, който бандитите вдигаха, се усили, тези зверове се наслаждаваха на побоищата.
Изведнъж всичко спря. Ушите на Ремингтън бучаха. Земята под него се тресеше. Повдигна отеклите си клепачи, за да види как мръсните копелета със сопите са застинали от ужас.
Елинор яздеше право към тях, размахвайки някакъв дебел клон, и крещеше изрази, къде-къде по-неприлични от „по дяволите“.
Главорезите го пуснаха. Той се строполи на земята със стенание.
Мъжете се разпръснаха в търсене на прикритие. Елинор обаче ги преследваше, яхнала огромния му жребец като някоя богиня на отмъщението.
Ремингтън несигурно се изправи на крака.
Фанторп. Къде беше Фанторп?
Един бърз поглед му показа, че старият негодник е приклекнал под вратичката на каретата. На рамото му беше метната пушка.
Пушката беше насочена към Елинор.
Ремингтън изкрещя предупреждение.
Тя не го чу.
Той се хвърли напред.
Но въпреки че правеше колкото се може по-големи крачки, въпреки че сърцето му се блъскаше в гърдите, той нямаше как да успее. Не развиваше скорост. Нямаше време.
Фанторп щеше да я убие.
Когато изстрелът отекна, Ремингтън подскочи, сякаш куршумът го беше уцелил.
— Елинор! — идеше му да се сгърчи на земята от болка. — Боже мили, Елинор!
Но Елинор още беше на седлото и налагаше с клона двама от бягащите бандити. На лицето й беше изписана неумолима усмивка.
А Фанторп се беше изсулил изпод каретата. От гърдите му клокочеше кръв.
Ремингтън потърси източника на тази нова заплаха с ужасен поглед.
Магнус седеше на коня си. В ръката си държеше димяща пушка, а изражението на лицето му беше убийствено. Той погледна Ремингтън и изрече с леден глас:
— Той погуби и моята сестра.
Справедливостта най-после бе възтържествувала. Мадлин и Гейбриъл се появиха на алеята, яздейки в галоп. Зад тях изскочиха Дики Дрискол и Кларк. Когато те последваха примера на Елинор и безмилостно започнаха да преследват хората на Фанторп, Ремингтън се олюля и спря. Беше ранен. Беше гневен.
— Елинор!
Тя незабавно обърна коня и се отзова. Скочи от седлото и веднага го прихвана около кръста.
— О, не! Виж се само. — Прекрасните й очи гледаха с ужас лицето му. Нежните й пръсти погалиха пулсиращото му чело. — Бедни мой Ремингтън, смлели са те от бой!
— Няма значение. — Той се намръщи. — Ти защо показа на онези мъже краката си?
Тя примигна, сякаш той се беше побъркал.
— Не схвана ли? Опитвах се да ги отвлека, за да ти дам възможност да им се отскубнеш!
— И как, по дяволите, очакваше да им се отскубна? — Той й повиши тон. — Не можех да откъсна поглед от задника ти!
Тя също му повиши тон:
— Първо, не ругай в присъствието на дами, и второ, виждал си го и преди!
— Когато спра да го гледам, по-добре викни погребалния агент, защото ще съм мъртъв! — Сега той й крещеше. Тя също изкрещя отговора си:
— Следващия път, когато някой реши да те спука от бой, ще го оставя да си довърши работата!
— Охо, стигнахме до поредната глупост. Защо, по дяволите, се върна? Трябваше да…
— …да ги оставя да те убият ли, идиот такъв? Това ли искаше?
— Я не ругай в присъствието на дами! — подигра я той.
— Ще говоря каквото си искам. Аз съм твоя съпруга, обичам те и… те ти причиняваха болка… — Великолепният й гняв утихна. Тя го погледна, все едно се беше провинила в нещо, и измърмори: — Май прекалих с приказките.