Болката му изчезна като с вълшебна пръчица. Той обви ръце около кръста й и прошепна:
— Да не би да каза, че ме обичаш?
— Не мислех, че ще ми повярваш. — Тя прокара пръсти по скъсаното му, оцапано с кръв шалче. — Нали смяташ, че се ожених за теб заради парите ти.
— Не, не е вярно.
— Но ти така каза! — Съпругата му го погледна възмутено.
— Изтърсих много глупости. — Той я притисна към себе си, но не твърде силно, защото всичко го болеше. — Ръся глупости като невидял, когато пред мен застане най-красивата жена на света. Жената, която обичам.
Елинор го погледна. Лицето й беше сериозно и за момент той се зачуди дали не е сбъркал, като й се обясни в любов. Ами ако според английския етикет съществуваше забрана да казваш на жена си, че я обичаш?
Ами ако думите бяха излезли случайно от устата й? И въобще не го обичаше?
После сякаш слънцето изгря. Очите й светнаха. На устните й цъфна разкошна усмивка.
— Ти ме обичаш?
Ремингтън въздъхна облекчено.
— Как мислиш, щях ли се оставя да ме пребият така заради жена, която ми е безразлична? — Той отметна назад кичурите, нападали по челото й. — Обичам те. С теб сме едно цяло.
Елинор обви ръце около врата му и се опита да го целуне. Обаче устните му бяха подути, а едното му око бе така отекло, че вече се затваряше. Тя леко го целуна по челото.
— Миличкият ми. Трябва да те приберем у дома.
Той вдигна поглед и осъзна, че са заобиколени от цял кръг ездачи, които ги зяпат без капчица дискретност. Магнус, Гейбриъл, Мадлин, Кларк и Дики ги гледаха захласнато.
Ремингтън посочи с палец купчината овързани и пребити главорези.
— Всички гълъбчета ли хванахте?
— Колко бяха? — попита Гейбриъл.
— Шест — отговори Елинор.
— Имаме само пет — отвратено процеди Магнус.
— Не мисля, че е нужно да се тревожим за номер шест — каза Дики с шотландския си акцент и кимна към алеята.
Лизи припкаше към тях, захапала огромно парче наръфан син сатен. Тя положи дара си в нозете на Ремингтън, после седна и започна да маха с опашка.
Елинор се засмя високо.
Ремингтън се помъчи да сдържи усмивката си, защото в момента всяка мимика беше твърде болезнена за него. Всъщност сега, когато възбудата от битката отшумяваше, всичко му се струваше твърде болезнено.
— Добро куче. — Той клекна и се подпря на едното си коляно, за да почеше Лизи зад ушите. Сякаш Лизи знаеше какво му се върти в главата, защото го бутна с муцуна и многозначително погледна Елинор.
Ремингтън разбираше от намек. Той също се взря в Елинор. Обожанието и предаността в погледа му спокойно можеха да се определят като кучешки.
— Ще се ожениш ли за мен?
— Вече сме женени — отговори тя, мислейки, че той я будалка.
— Искам да се венчаем подобаващо. Искам да се оженим в църква, да сложа на ръката ти пръстена на майка ми с ясното съзнание, че ти си ти. — Той й подаде окървавената си десница. — Ще се ожениш ли за мен?
Мадлин сподави риданието си. Гейбриъл нежно я притегли в прегръдките си.
— О, спрете, за бога! — отвратено изрече Магнус.
И в този момент Елинор осъзна, че Ремингтън наистина говори сериозно. Тя улови ръката му и коленичи до него.
— Мой скъпи Ремингтън, за мен ще бъде чест да стана твоя съпруга — каза тя, гледайки го право в очите.
— Благодаря ти. А сега… — Той се опита да запази някакво достойнство, но светът се въртеше около него. — Боя се, че ще припадна.
ЕПИЛОГ
— Любимата ми част от цялата история е, когато Ремингтън припадна като момиче. — Долу в преддверието херцог Магнус удари длан в коляното си и зарева от смях. Гейбриъл постави ръка на челото си и се направи, че припада, а останалите мъже изразиха шумно веселието си.
Ремингтън погали обожаващата го Лизи по главата и изчака смехът да утихне.
— Ревнувате, защото аз пътувах в каретата, положил глава в скута на прелестните дами — отвърна той със самодоволна усмивка.
Мъжете отново прихнаха и енергично започнаха да тупат Ремингтън по гърба.
Елинор се подразни и се обърна към дамите, събрани на горната галерия в дома на Магнус в Съсека
— Чуйте ги само. Кискат се като ненормални. Не си ли дават сметка, че той получи мозъчно сътресение и за малко не умря?
— Да го формулират по този начин би значело да проявят съчувствие. — Мадлин махна пренебрежително с ръка. — Съчувствието не подобава на един мъжкар.
— Е, те са мъже, така че какво очаквате? Логика? — Лейди Гертруд изглеждаше прекрасно в зелената си сатенена рокля. Страните й бяха порозовели от вълнение.
— Според мен те са нервни. — Погледът на мисис Окснард изразяваше мъдрост и женско знание. — Не всеки ден се женят две толкова прославени двойки.