Дамите се умълчаха, докато мислеха върху тази голяма истина.
Магнус беше решил, че щом Ремингтън и Елинор ще повторят обетите си, той желае втори шанс да заведе собствената си дъщеря пред олтара. Ето как събитието се превърна в двойна сватба. Церемонията щеше да се състои след час в семейния параклис.
Елинор погледна братовчедка си. Мадлин изглеждаше божествено в роклята си от светлосин муселин, която подчертаваше пълния й бюст и красивите й ръце. Елинор носеше великолепна рокля в светлорозово с висока талия, но правите дипли на полите прикриваха заобления й корем.
— Изглеждаш възхитително — похвали я Мадлин, с което за пореден път доказа, че братовчедките мислят еднакво. — Завиждам ти. Най-сетне гаденето ми свърши. Ще бъде ужасно, ако ми призлее по време на церемонията. — Тя притисна ръка към все още плоския си корем.
— Ще бъде паметно — Елинор се засмя.
Децата им щяха да се родят с два месеца разлика. Ремингтън и Гейбриъл бяха убедени, че ще станат бащи на момичета, които непрекъснато създават проблеми, досущ като майките си.
Както обикновено, мъжете щяха да сгрешат. Елинор прегърна Мадлин в прилив на обич.
— Кой да помисли, когато ме прибра преди осем години, че ще се стигне дотук?
Организацията на сватбата, предложена от Ремингтън, беше отнела четири месеца. Четири вълнуващи месеца, през които всичко се обърна с главата надолу. Вестта за смъртта на лорд Фанторп от ръката на херцог Магнус разтърси елита. Фактът, че Фанторп е убиецът на сестра му накара старите аристократи да закимат с глава и да кажат, че винаги са подозирали нещо, фактът, че Фанторп за малко е щял да убие племенницата му, накара всички да го зачеркнат от паметта си. Споменът за него беше опетнен.
Когато участието на лейди Шапстър в отвличането на Елинор стана публично достояние, всички врати се захлопнаха под носа й и тя беше принудена да се върне при безчувствения си съпруг с подвита опашка. Той дори нямаше намерение да присъства на сватбата на дъщеря си — сега беше сезонът на фазаните, а нали Елинор и бездруго беше омъжена.
Ето защо Магнус щеше да отведе и племенницата си до олтара. Елинор откри, че безразличието на баща й не я интересува. В края на краищата си имаше Ремингтън.
Денят беше прекрасен, утринното слънце грееше бодро и всички чакаха призива да се съберат в църквата. Бяха поканени единствено членове на семейството и близки приятели, затова гостите наброяваха едва двеста. Донякъде Елинор беше обзета от страх при мисълта да се изправи пред толкова много втренчени погледи. Та нали още си беше предишната Елинор — тиха и свенлива, освен когато не ставаше въпрос за щастието на любимите й хора.
Щом Ремингтън се възстанови достатъчно, за да седи изправен на стол и да приема посетители, Магнус беше дошъл да се видят. Когато херцогът беше изгубил Мадлин на карти, той бе решил, че не му остава нищо друго, освен да възстанови семейното богатство. Беше правил проучвания дали може да поднови доставките за флота на негово кралско величество. Беше задействал връзките си и беше взел поръчката. Сега искаше Ремингтън да движи нещата срещу печалбата. Защото, както безцеремонно бе заявил, бил обещал на баща си да възмезди Марчънт и семейството му за голямата несправедливост, която им била причинена. И защото Ремингтън бе направил безценен подарък на Магнус: истината за смъртта на сестра му. През всичките тези години бащата на Мадлин бил убеден, че брат му, лорд Шапстър, е убиецът. Сега истината бе възтържествувала. Присила и Аби можеха да почиват в мир.
Ремингтън се беше съгласил да поеме бизнеса, при условие че Магнус продължи да използва влиянието си в парламента срещу процент от печалбата. Двамата си бяха стиснали ръцете и чак след заминаването на Магнус Ремингтън бе открил, че нотариалният акт за покупката на старото имение от баща му стои на масичката до него.
Враждата между двете семейства беше приключила.
Елинор се подпря на парапета и погледна русата глава на мъжа си. Часовете, прекарани от него в безсъзнание, спомените за цицината на челото и подпухналото му лице още я измъчваха. Възстановяването му бе продължило седмици, през които тя непрекъснато го бранеше от многото посетители — и от него самия, когато той се проявяваше като опърничав пациент.
По една случайност не го беше загубила. Никога нямаше да забрави това.
Той като ли че усети погледа й, защото се обърна към нея с усмивка на лицето. Светлината позлатяваше косите му и караше очите му да мижат. Ремингтън още беше най-красивият мъж, когото бе виждала, и тя почти не можеше да повярва, че той е неин и я обича.