Тази вечер, когато се връщах обратно в седалището на „Дженеръл Робот Корпорейшън“, където живея, се случи нещо необичайно. Една млада жена — красива според каноните на човешката естетика, ме погледна по странен начин, докато се разминавахме на подвижния тротоар. Не бих могъл да кажа защо този поглед ми се стори странен: може би поради своята напрегнатост. Мисля, че я погледнах по същия начин.
0144
Продължавам да чета, да уча, да се образовам. Клайсерман ми каза, че настройката на следващите екземпляри от серията А протича отлично. Не след дълго серията ще бъде готова за употреба.
Тази вечер пак видях онова момиче. Срещнах я горе-долу на същото място и тя пак ме погледна. Две прекрасни очи. Поразиха ме топлотата и напрегнатостта на този поглед.
Малко след това, докато разлиствах един том в библиотеката, се улових, че мисля за нея.
0216
През последните дни, почти без да съзнавам, започнах да отделям все по-малко време за четене и учене и да излизам все по-често из улиците на града. Приятно ми е да вървя сред хората, аз — човекът от пластмаса и метал да бъда сред човеците от плът и кръв и да се чувствувам равен с тях, щастлив от моята неизвестност. Да, защото макар че в първите дни телевизията и вестниците се занимаваха с мен и моите снимки се появиха почти навсякъде, външният ми вид е толкова човешки и толкова обикновен, че малцина биха могли да ме познаят.
Тази вечер, след три дни, пак я видях. Беше се спряла на кръстопътя през две сгради оттук и като че ли чакаше някого. Когато минах край нея, вдигна очи и аз насмалко да я заговоря. Но не ми достигна смелост.
0240
Клайсерман ми казва, че работата напредва. Още няколко дни и всички ние от серията Андроиди ще заминем за нашите местоназначения.
Но чувствувам — макар и да не смея да призная това пред самия себе си, — че не ме блазни вече мисълта, че ще отида да наблюдавам ескалаторите в някоя мина или трафика в някой космодром.
Днес за пръв път прекъснах наполовина четенето на една книга и излязох от сградата на „Дженеръл Робот Корпорейшън“, обикаляйки с часове из улиците на града.
Искам да видя пак онова момиче.
0264
Клайсерман забеляза, че интересът ми към четенето отслабна и това, изглежда, го дразни. Казах му, че съм разбрал, че МИ Е ПРИЯТНО да обикалям из града, и той се раздразни още повече.
Тази вечер пак я видях. Пътуваше с подвижния тротоар в същата посока като мен. Заговорих я под някакъв предлог и разговаряхме дълго, докато не слязох пред сградата на „Дженеръл Робот Корпорейшън“.
Казва се Алис. Но не й казах кой съм аз. Не й казах, че съм робот.
0288
Не съм я виждал от вчера. Чувствувам се все по-неспокоен тук, в „Дженеръл Робот Корпорейшън“. Учението вече не ме интересува, вече не мога да изчета една книга докрай, излизам всеки път, щом ми се удаде случай.
Клайсерман е крайно недоволен. Питам се как ще свърши всичко това.
0312
Обиколих целия град да я търся. Стоях с часове по местата, където я бях срещал преди, с надеждата да я видя отново. Търсих нейното лице сред хилядите непознати лица в тълпата. Нищо.
Днес в библиотеката не можах да прочета нито ред.
0336
Завръщам се отново в „Дженеръл Робот Корпорейшън“ след поредната дълга разходка из улиците на центъра. Когато минавам край кабинета на Клайсерман, запътен към моя апартамент, струва ми се, че чувам някакъв глас.
Да, това е гласът на Клайсерман. Мисля, че говори по видеофона с някого, чийто глас не мога да чуя. Знам, че не бива да правя това, но се спирам пред вратата на кабинета да подслушвам.
— …много ярко изразена човешка индивидуалност. От тази гледна точка, страхувам се, че опитът е безуспешен, Клаус. Може би аз съм виновен, не трябваше да му позволявам да излиза толкова често. Знаеш ли какво мисля? Че направо се е влюбил!
Пауза, после чувам отново гласа на Клайсерман:
— В това няма нищо смешно, Клаус. Открих момичето.
Изглежда, че живее тук наблизо. Естествено, свързах се веднага с Гражданския комитет и накарах да я изселят под някакъв предлог. Но едно е сигурно: при следващите екземпляри трябва да направим съществени изменения.
Чувствувам, че в мен се надига и пламва гняв. Възможно ли е един робот да се гневи?
Разтварям широко вратата.
Клайсерман се обръща изведнъж и протяга ръка да изгаси видеофона.
— Какво правиш тук? — пита ме той, но гласът му е неуверен.
— Не е твоя работа — отвръщам аз. Никога не бих повярвал, че мога да говоря така на моя конструктор. — Къде е Алис?