Той вдигна сина си от леглото с мрежести страници — като болнично — и го отнесе в изпълнената с пара баня.
— Изобщо не олекваш — каза му той.
— Значи ти отслабваш — отвърна Дънкан.
— К’во искаш да кажеш? — попита го той, докато го сваляше във водата.
Имаше моменти, в които трябваше да си играеш с Дънк, да го дразниш или изтезаваш, за да каже нещо подобно, но този не бе един от тях.
— Ако не се върнеш в тренировъчната зала, ръцете ти ще станат като тези — каза той и мушна с пръст единия от атрофиралите си крака.
Дагит се обръсна и изми зъбите си, докато момчето си вземаше вана. Все същото разписание.
— Май имаш нужда от още лавици за книги.
— Май имам нужда да прекарвам съботите в библиотеката — каза Дънкан и погледна баща си в огледалото.
— Мога да го направя за теб.
— Искам сам да го направя.
— Значи заедно ще го сторим.
— Кога?
Дагит се обърна и го погледна. Дънкан бе възприел неутрално изражение, сетне стисна сапуна и го изпусна. Дагит направи крачка към ваната, но синът му му хвърли поглед, който го спря; това бе нещо, което той трябваше да направи сам. Дагит гледаше в огледалото как синът му се мъчи да си намери сапуна. За разлика от нормалните хора, които можеха да използват крака, за да приближат потъналия на дъното сапун, Дънкан можеше да си служи само с ръце. В един миг на прозрение той реши да използва изтривалката за гръб като гребло. След като гордо си прибра отново сапуна, той погледна дали баща му го наблюдава тайно. Дагит го заблуди като бързо си отклони погледа върху бръснача и брадичката си.
Дънкан се заигра със сапуна — стискаше го силно, докато той не изскачаше от ръцете му, хващаше го и отново го стискаше. Разсеян, Дагит се поряза с бръснача. От кръвта кремът за бръснене порозовя.
— И така, кога ще отидем в библиотеката? — попита все още играещият Дънкан.
— Съобщението е получено — рече Дагит.
Това бе линията му на държане с Дънкан, когато не искаше да продължи даден спор. Забележката причини болка на момчето и той се зачуди защо напоследък нараняваше всички около себе си. Изпита нужда да се оправдае.
— Ако обещая, Дънк, може да се случи да наруша обещанието.
— По-добре нарушено обещание, отколкото никакво. Би ми било хубаво, ако можех да очаквам нещо с нетърпение.
Пак бе говорил с мисис Кайък. Това не бяха негови думи.
— И не хвърляй вината върху мисис Кайък — каза Дънкан.
— Ти не изпитваш чувство на самосъжаление, нали?
— Не — отвърна ядно Дънкан.
Видя, че момчето е свършило с ваната. И отново пристъпи напред. Този път Дънкан го спря.
— Сам ще се справя — каза той.
— Дънк — помоли го Дагит. Никога дотогава не го беше правил сам.
Над ваната висеше трапец — останал още от предишните собственици. Дагит отстъпи и загледа с почуда и с инстинктивната бащинска тревога как Дънкан се протяга и се бори с тежестта на тялото си. Може би бе следствие на работата на лоста за набиране, може би — нищо друго, освен решимост, момчешка воля да докаже себе си, но Дънкан се издигна и се измъкна от водата, отблъсна се от стената и положи голото си дупе върху ръба на ваната. Това бе значително постижение — за първи път го бе направил сам. Гърлото на Дагит се сви от гордост. Но той отложи аплодисментите, за които се бе приготвил: работата не бе свършена. Дънкан внимателно извади единия си крак от водата, прехвърли го над ръба и положи тежестта му върху пода. Сетне — другия. Обърнат с лице към баща си, той започна да се изсушава с кърпата.
Когато мокрите и безжизнени крака изшляпаха върху пода, Дагит се сви от болка. Мразеше този звук. Яд го беше на този звук. Чувствата му надделяха. Той започна да ръкопляска, макар и прекалено бавно. Болезнени аплодисменти. Чувстваше как се срутва. Вентилаторът на прозореца се въртеше безшумно от лекия бриз, белите му перки имаха нужда от почистване. Тътенът на уличното движение се омеси с лай на ядосано куче. Телевизорът на съседа бе включен на едно от сутрешните шоу предавания. Очите му запариха. Повдигна му се. Дънкан се усмихваше, но изглеждаше изплашен. Сълзите на Дагит потекоха. Той се присегна за кърпа и скри лицето си в нея.