Интериорът на офиса подчертаваше женствеността й — кретонови драперии в пастелни тонове, бостънска папрат и плетена кошница с лалета и лавандула. Стаята ухаеше на ароматизиран сапун, беше чиста и уютна. Мирисът й го караше да се отпусне, като след дълга, топла вана. Слънчевата светлина нахлуваше през прозорците зад нея и той си помисли, че ако някога построи къща, ще иска да има такава стая, в която да пие сутрешното си кафе, докато преглежда вестниците. И една жена като тази, която да отива на стаята: да си тананика, докато прелиства страниците на някое списание и тихичко да се подхилва на прочетеното — съблазнителна и успокояваща.
— Е — рече тя, смутена и малко объркана, — моля седнете. Влезте. С какво мога да ви помогна?
— Търся си къща — обясни той. — Защо да предоставям тая работа на непознат, рекох си. И реших да съчетая полезното с приятното.
— Много мило от ваша страна. — Тя го каза спокойно, но той усети някаква вътрешна съпротива. — Под наем? Или наем-изкупуване?
— Снощи се позабавлявах добре — каза той докато сядаше, без да откъсва поглед от нея. — Не излизам много често.
— Забравила съм с какво се занимавате, съжалявам. Не че… Просто това бе една твърде… замайваща вечер за мен. — Тя се усмихна смутено. — Паметта ми е малко неясна.
— С доставка на храни — отвърна той. — Онези ужасни закуски, които ви сервират по самолетите. Нашата компания се опитва да ги направи малко по-поносими и да отмъкне част от този бизнес.
— О, да, сега си спомням. Вие сте шпионин.
Тези думи имаха за него отрезвяващ ефект.
— Точно така.
— Вие сте тук като консултант на фирма със седалище във Вашингтон, нали така?
— Каква памет! Да. Всъщност те ни консултират. Просто така.
— И сте от?
— Европа — каза неопределено той. — Това е 1992-ият ми отговор на този въпрос.
Тя го намираше за забавен.
— В Европа настъпиха много вълнуващи времена.
— Да, наистина са вълнуващи — съгласи се той, с известна ирония в тона.
— Е, как бих могла да ви помогна?
Имаше предвид недвижимите имоти, разбира се. Той го знаеше, но мисълта му блуждаеше. Стаята бе прекалено уютна, за да мисли за бизнес. Той се отпусна, напрегнатостта му се стопи. Хрумна му, че тя можеше да му помогне по няколко начина. Ключът за входната врата на дагитовата къща бе най-напред в списъка, а сега му дойдоха на ума и още няколко възможности. Тя седеше и търпеливо чакаше отговора му.
— Под наем. Имам нужда от къща за срок от шест месеца до година. Може и за по-дълго, ако нещата потръгнат. — Беше се спрял на такъв срок, защото искаше тя да го сметне за потенциално ценен клиент. — Някъде в предградията на Виржиния. Не много далеч от Националното летище, но достатъчно далеч, за да е тихо и да е встрани от самолетния трафик. — Докато той обясняваше, тя отвори една тетрадка. — Но трябва да ви предупредя, че съм прекалено взискателен. Боя се, че имам много особени вкусове, като се почне например с пейзажа. Падам си много по зеленината — или поне си мисля, че е така — и въпреки че сме в края на сезона, бих искал място, в чиято градина има много неща за свършване. Грижата за ливадите никога не ми е била сред любимите занимания, но съм луд по градините. Цветя, зеленчуци, декоративни храсти — няма значение, стига да мога да заровя ръце в пръстта и да се омърлям целия.
Той нарочно разтягаше разговора, все още без ясна представа как да се опита да бръкне в чантичката й и да вземе онези ключове. Трябваше да измъкне датата на онова съвещание от куфарчето на Дагит колкото е възможно по-скоро. Имаше сума работа за свършване. В центъра на вниманието му си оставаше Моснер и „Ейшъруъркс“ — отмъщението за разбития му предишен живот.
Тя се засмя — смехът й бе нисък и гърлен. Тонът му прозвуча успокоително и му се прииска тя отново да го направи.
— По това си приличаме — рече тя. — По любовта към градините. Мисля, че знам какво точно търсите. Но от това работата ми няма да стане никак по-лесна. — Тя започна да разлиства страниците. — Ще е нужно доста сериозно търсене. — Тя вдигна поглед от тетрадката. — Гордеем се, че успяваме да задоволим вкусовете на клиентите си.