— О, много е хубава, нали? Но ужасно голяма за самотен човек. Нека разгледаме околностите.
Закрачиха из малкия заден двор, от време на време тя го поглеждаше, особено когато той се спираше да вдигне някоя клонка или да изчисти увехналите цветове от някой храст.
— За тези цветя са се грижили през седмица — забеляза той. — Ще изглеждат много по-добре, ако това се прави всяка седмица. Очевидно тази горещина не им се отразява добре. — И днес бе горещ ден, и горещината се засилваше с всеки изминат час. — Всичко тук има нужда от повечко вода и най-общо казано — от повече грижи.
— Има нужда от вас — рече тя с най-подкупващия си тон.
— Отнех ви много време — рече той с искрена загриженост в гласа си. Не му се искаше нищо друго, освен да обикаля с нея тези къщи, да се разхожда из градините им и да си представя как я люби.
— Не, не сте. Не бива да се безпокоите за това, мистър Антъни…
— Карл.
— Работата ми е да ви намеря къщата, която желаете. Не се шегувах като казвах за доволните ни клиенти.
Бяха стигнали до белведера и алпинеума. Беше прекрасна, несъмнено най-красивата част от това малко местенце. Стояха близко един до друг, без да говорят. С нежен глас Корт рече:
— Как ми липсва градината!
Каролайн го погледна, той се бе взрял в цветните лехи.
— Бил сте женен, нали? Казвате, че сега сте сам, но сте бил женен.
Той кимна важно.
— Деца?
— Едно.
— Къде са те сега?
Той се наведе, сграбчи шепа земя и сетне я пусна. Погледна я от долу нагоре и поклати глава. Усещаше как очите му парят и това го смути. Отдавна не бе плакал за тях. Между двамата се спусна тежко мълчание, но погледите им оставаха неподвижни.
— Не биваше да питам — рече тя.
— Разбира се, че биваше — отвърна той, погълнат от красотата на градината; не искаше тя повече да вижда тъгата му. — Нямам обаче домашни животни — рече той нарочно грубовато.
— Аз не попитах като агент по недвижими имоти — поправи го тя. — Попитах като сродно човешко същество.
Музика за ушите му. Бе изиграл сцената по най-блестящ начин.
— Нека видим някое друго място. Това ми хареса много, но къщата е твърде голяма. И все пак, тази е най-хубавата от трите.
— Да, голяма е за сам човек. Тръгваме ли?
Той посочи към белведера и към пейката на сянка, извади пакета кемъл без филтър и й предложи цигара. Моник му бе обещала пакет „Собрание“; нямаше търпение да ги получи. Каролайн отказа, имаше си пакет цигари с филтър и той запали и на двамата.
— Ужасен навик — каза той малко по-късно.
— Да, така е.
— Но на мен ми харесва.
— И на мен. — Тя се изкикоти. — Позволих си само този пакет, сетне пак ги отказвам.
— По-силна сте от мен — рече той.
— Не, едва ли — каза меко тя. — В момента не се чувствам много силна.
В този миг можеше да я целуне, помисли си той. Стори му се, че тя го подканва да го направи, но се страхуваше, че ако опита и се провали, това не само щеше да осуети плановете му, но и щеше да разруши спокойствието на мига.
А в този отрязък от времето, с пейката под хладната сянка, с всичките тези ярки цветя, наситили полето пред него, да седи насаме с очарователна и чувствителна жена мигът бе всичко.
18
Моник паркира през три пресечки от магазина за цигари на улица К. Първият магазин, в който бе пробвала, „Собрание“ се бяха свършили и продавачът й препоръча този. В яркия слънчев ден сянката й вървеше пред нея. Гонеше себе си по тротоара.
Магазинът — наполовина за напитки, наполовина — за цигари — ухаеше чудесно, въпреки че тя не обичаше дима. Беше изпълнен с мириса на ароматизиран тютюн за лула, с богатия аромат на пури и на лакирано дърво.
Човекът зад тезгяха не подхождаше за такъв магазин. Беше към трийсетте, силен и изглеждаше прекалено честен. Очакваше да види възрастен мъж, може би оплешивяващ, с очила, с весела усмивка и замърсени зъби. Ако този продавач пушеше, то тя бе Клеопатра. Навярно бе студент задочник, който си плащаше наема като продава на дребно турски цигари без филтър.
— Един картон „Собрание“, моля — рече тя.
— Картон ли? „Собрание“ ги продаваме на кутии — каза продавачът.
— Тогава десет кутии — рече раздразнено тя. — Имате от тях, нали? „Собрание“, черни руски.
— Разбира се. Имаме ги.