Той се наведе зад тезгяха, отвори един шкаф и извади десет пакета.
Надраска нещо върху лист хартия, сетне включи калкулатора.
— Петдесет и четири и петдесет. И не мога да ви върна ресто — каза той, след като тя извади три двайсетдоларови банкноти. — Касата ми се самозаключи, тя е от ония шибаните електроники. Ако за вас няма значение, по-добре е да платите с кредитна карта.
Тя напъха банкнотите обратно в портмонето си, извади кредитната си карта и му я подаде. Той я прекара през четящото устройство и като я върна, рече:
— Тукашен телефонен номер, моля?
Тя надраска набързо телефонния номер и подписа разписката, като си мърмореше нещо под носа. Всеки гледа да ти усложни живота. И изглежда — нарочно. Животът ставаше все по-труден и затова всеки се мъчеше да ти го усложни още повече. Той откъсна нейната част от разписката, но толкоз несръчно, че я скъса, извини се и й я подаде. Постави цигарите в кесия и също ги подаде. „Не го казвай!“ внуши му мълчаливо тя.
Но той го каза:
— Приятен ден.
— На вас също — рече тя, обърна се и забърза към вратата. Искаше й се на всяка цена да избегне благодарностите към него.
Светофарът светна червено. Дагит наду сирената и мина.
— Сигурен ли си? — попита той Левин, който следеше движението, изплашен за живота си.
— Той каза, че кредитната карта била на името на Мариан Литъл. Каза още, че ако й сложиш тъмни очила и шал и я снимаш с едрозърнест черно-бял филм, би могла да е жената от снимката, която разпространихме. Каза, че купила десет кутии „Собрание“. Щял да я проследи. Дошла пеша.
Минаха още две преки и Левин, който наблюдаваше пешеходците, рече силно:
— Ето го! Спри.
Левин изскочи от колата.
Дагит видя как двамата си казаха нещо набързо. Другият мъж прочете нещо от бележника си. Левин дотърча до колата, затвори вратата и каза.
— На две или три минути сме след нея. Червено BMW, от серията триста. Вашингтонски номера: AJ, три, две и тъй нататък. Не успял да види целия номер. Изгубил я в движението.
— По дяволите! Две или три минути? — Дагит натисна педала. Колата се люшна в движението. Той кара като бесен няколко минути, премина още един светофар на червено, едва не се сблъска с камион, превозващ сладолед, и накрая се отказа. — Аз я провалих тая работа — каза той. — Планът бе зле съставен още в началото. Трябваше да бъдат в екипи по двама.
— Тогава аз съм виновен, Мичиган. Пулман никога нямаше да ми даде толкова хора.
След като спря на червено, Дагит притвори очи и се опита да се успокои. Не стана.
Левин каза:
— Разполагаме с местен телефонен номер. Имаме част от номера на една много рядка, необичайна кола.
— Ако мислиш, че нещо от това ще ни отведе до нея, значи си полудял.
— Не бъди толкова сигурен, Мичиган. Помниш ли обиците? Тази може да е аматьорка.
Добре подреденото писалище на Питър Дрейк бе типично за момчетата от контраразузнаването. Отдел CI-3 се състоеше предимно от бивши колежани. Те говореха, без да мърдат устни, носеха бели ризи и вратовръзки с емблемите на колежите си. Носеха тиранти и жартиери. Кафето си го пиеха без мляко, а скочът — неразреден. През уикендите играеха тенис или плаваха с десетметровите яхти, които някога са били собственост на родителите им. Жените им бяха хубавички и интелигентни, с накъдрени, практични прически и дрехи като на Мерил Стрийп. Дрейк бе от групата на високите, тъмнокоси симпатяги. Говореше девет езика и имаше три висши образования и всичко в него показваше това. Стана от стола си, ръкува се твърдо и докато сядаше отново, каза с мек, но ясен глас:
— Като използвахме някои от досиетата, конфискувани при нападението на „Der Grund“, мисля, че успяхме да идентифицираме вашата тайнствена жена.
— Целият съм слух.
— Ако е тази, която мислим, че е, рожденото й име е Моник дьо Маржери.
— Имаме ли данни за произхода й?
— Имаме всичко. Този Михаел Шарп е държал досиета на всичките си оперативни сътрудници. Доста е внимавал да не включи в тях нещо, което да доведе до абсолютно точно идентифициране. Затова не мога да съм напълно сигурен, че тя е тази, която мислим, че е. Но доста е възможно. Работата започва с далеч не щастливо детство в състоятелно френско семейство. Баща й е бил в издателския бизнес. Избягала е от дома си на тийнейджърска възраст, проституирала, вземала е наркотици, доста по-късно става касиер куриер на наркобарон. Засечена е да лети редовно от основните европейски пазари до Швейцария.