— Дьо Маржери е била „арестувана“ — продължи той, като изваждаше документите, от които цитираше — от Шарп, водача на „Der Grund“, по онова време — ченге, но вече провалено ченге. Сега, това се подразбира от материалите, Шарп е запазил за себе си парите от този арест, арест, за който изобщо не е съобщил на началниците си. Той я превербувал и започнал да я използва за свой куриер. Имал е група богати спомоществователи, пръснати из целия континент. Някои са правили дарения на „Der Grund“ по собствено желание, други са били изнудвани. Дьо Маржери е пренасяла тези пари в Германия или Швейцария. Или и в двете страни. Още не сме наясно по този въпрос. Няма данни какви са били сумите, но предположенията са за не по-малко от няколко милиона долара.
— Дьо Маржери е напуснала Германия преди две години и е влязла в тази страна под името Шейсон — продължи той. — Шарп я е внедрил като замразен агент в компания за доставка на храни, базирана във Вашингтон — „Инфлайт Фуудс“, която обслужва пътнически авиолинии.
Огромното му чело се сбърчи, очевидно преценяваше дали да добави още нещо или не. В същото време се отпусна така в стола си, сякаш някой му бе изкарал въздуха. Погледна отново към Дагит.
Той рече:
— Какво още има?
— Останалото са само предположения, нищо повече. Още много неща могат да се научат от това, което е било заловено по време на рейда, но, доколкото разбирам, времето те притиска.
— Меко казано.
— Тя е пристигнала със самолет във Франкфурт два дни преди катастрофата на полет 1023.
Дъхът на Дагит секна, нито един мускул не трепна, нито една пора не се отвори. Беше като замръзнал. Ако не бе останал жив, можеше да се закълне, че сърцето му бе спряло.
— Да не би тя да е Антъни Корт?
Дрейк бавно поклати глава.
— Ето защо ти казвам, че всичко е само предположения. Можем да успеем да съставим портрет и на Корт от същите източници. Но не, тя определено е дребна риба. Може би шофьорка, най-много — куриерка.
— Доставила е нещо в Лос Анджелис.
— Възможно е, да.
— Детонаторът на Бернар.
— Възможно е.
— Но това изглежда не те интересува — отбеляза Дагит.
— Разбира се, че ме интересува, но по-уместната връзка, която се опитвам да проследя, е нейното участие като куриер или нещо подобно във Франкфурт. Много е вероятно да е била шофьорката на Корт.
Той замълча, за да даде възможност на Дагит и той с удоволствие би се възползвал да продължи, ако можеше да позабави мисълта си така, че да свърже едно цяло изречение. Но като се забави, той сам продължи:
— Те са един екип. Един оперативен екип. Тя е живяла тук две години, в очакване да бъде отново задействана. Сега ти я свързваш с катастрофата на „Ам Еър Експрес“ шейсет и четири. Значи тя е отново в действие. Германците са изловили всички от „Der Grund“, но са изтървали при чистката Корт. Така че, ако си в разузнаването, какви изводи би си направил от всичко това? Ще ти кажа какво мисля аз. Аз мисля, че този бомбаджия, когото преследваш, не е никой друг, освен…
Най-сетне в състояние да проговори, Дагит го прекъсна:
— Антъни Корт.
Вече бе сигурен, че сърцето му бе спряло.
Кара няколко часа по улиците, местейки се от бар в бар, без да разбере кой бе той и защо правеше това. Антъни Корт. Името го изпълваше както със страх, така и с вълнение. Страхът, че разполага само с този единствен шанс да го пипне; страхът, че Корт би могъл да надделее и да извърши онова, което бе замислил, а той, Дагит, да остане с празни ръце; страхът, че дори и да има възможността, той няма да го арестува, а ще го убие; страхът, че могат да го спрат.
Като пое към дома, той вече бе пиян и караше по оживените улици, опитвайки се да намери пътя към Виржиния, напълно изгубил ума си. Когато най-сетне видя знака за моста, почувства как ръцете му, сякаш чужди, завиват рязко волана надясно при червения сигнал на светофара.
Малко по-късно той откри, че колата му, с работещ двигател, с отворени прозорци, със струпаното на куп сако до него, бе паркирана пред къщата на Кари. Някога част от огромно имение, каменната къща с гредореди бе заобиколена от седемметрови рододендрони. Околната местност — която фактически не влизаше в границите на наетия от нея имот — на практика бе изцяло нейна, тъй като главната сграда на имението бе доста отдалечена от къщата й. Няколко високи клена хвърляха сянката си върху терена, заедно със солиден дъб, три стари кучешки дряна и малка, оградена с каменна ограда овощна градина: череши, ябълки и праскови. Луната осветяваше покрития с мъх кедров покрив и обвития с бръшлян комин от червени тухли. Ефектът бе магически. Дагит седеше зад волана, заслепен, дори и леко изплашен.