— Аз съм във връзка с някого, Антъни.
Ето, каза го. Веднага съжали, че го е казала, но поне го бе направила. Беше горда със себе си.
— Мъжът на приема — каза той. — Как се казваше? Дог и нещо такова.
— Дагит. Да. Той е.
— И той ли е в твоя бизнес?
— Не — отвърна тя, глупаво усмихната. Той щеше да излезе победител, чувстваше го.
— Аз те поканих на вечеря, Каролайн. Служебна вечеря, на която да обсъдим условията на наема. Тази вечер. Все трябва да се яде, нали така? Този Дагит не те ли води някъде на храна?
Тя се изчерви. Не знаеше какво да отговори. Нима го бе разбрала грешно?
Той каза името на ресторанта и часа.
— Ще видя… — каза тя.
— Ще те очаквам в осем — каза той, като повтори отново часа. — Добре. Значи уговорихме се. Сега — добави той, като я хвана за лакътя, вгледан право в очите й, — би ли ми показала спалнята, моля?
20
Ресторантът бе френски и се намираше на улица N — „Шартрьоз“, на две преки от Кънектикът. Непретенциозно, но определено романтично заведение, с нисък таван, свещи и тиха, камерна музика. Бяха заети три от осемте малки маси.
Тя закъсняваше. Но нямаше значение. Това не го безпокоеше. Поколеба се дали да си поръча нещо за пиене.
Една жена се покашля, за да освободи гърлото си. Той вдигна поглед и видя, че до масата се бе изправила Каролайн. Неговата Каролайн, помисли си той. Скочи на крака, едва не разля водата на масата.
— Очарован съм — каза той, стисна студената й ръка и съвсем леко я бръсна с устни по бузата. — По-красива си от всякога.
Носеше тъмносиня копринена блуза с бродерия по яката и джобовете, млечнобели, широки ленени панталони с широк, кожен колан с красива златиста тока. Коприната падаше свободно върху пълните й гърди и се събираше плътно около тънкия й кръст. Начинът, по който бе оставила блузата незакопчана до трапчинката между гърдите й бе многозначителен.
Той разкара с жест сервитьора и я настани сам, потапяйки се дълбоко в парфюма й. Ухаеше на свежи гардении.
Тя се изчерви.
— Добър вечер, Карл.
— Така вече е далеч по-добре — каза той и седна на мястото си.
— Прекъснах те. Беше потънал в мисли.
Той я излъга:
— Не, всъщност не. — И сетне каза истината: — Нищо не бе по-важно от това да те видя.
Тя потрепери от комплимента. Той не можа да разбере добре или зле бе това.
Тя рече:
— Изглеждаше доста сериозен.
— Тревожех се, да не би да не дойдеш — каза той. — А това бе сериозно.
Тя се усмихна бавно, но широко. Корт предотврати опита на сервитьора да подаде меню. Отпрати го пак с жест.
— Има ли някаква храна, която да не обичаш? — Даде й няколко секунди да си помисли. — Бъди честна, иначе вечерята може да не ти хареса.
— Ще поръчаш за двама ни ли?
— Ако нямаш нещо против.
— Да имам против ли? Изобщо нямам. Моля те.
— Не ми каза какво да не поръчвам.
— Шкембе, сладък хляб, всички екзотични меса. Обичам гамбари, но не бих хапнала скариди, поради начина, по който излавят всяка живинка в мрежите, за да ги уловят, и не ям телешко, защото съм чувала страхотни истории за това как угояват телетата, без да им разрешават да се движат достатъчно. Доста съм своенравна, Карл, би трябвало да те предупредя за това.
— И аз съм същият — рече той. — Особено — както очевидно ще се окаже и при теб — когато става дума за околната среда. — Той се усмихна. — Коктейл ли ще вземеш или вино?
— Ти какво ще пиеш?
— Сега обсъждаме теб.
— По-добре вино.
— Червено или бяло?
— Ти поръчваш за двамата. Оставям на теб да решиш.
Поръча й калифорнийско вино: каберне от реколта 1985 година, марка „Силвър оук“. Една бутилка. Поръча стриди, салата „Цезар“ и агнешки вратни котлети.
По средата на вечерята, когато тя се опита отново да надзърне в миналото му, той смени темата и каза:
— Надявам се да наема последната къща, която ми показа, но бих искал да хвърля последен поглед на онази къщичка в жълто и бяло, която посетихме през първия ден. Ако нямаш нищо против, ще взема решение след това последно посещение. Утре устройва ли те?