Тя са забави за малко, докато потърси в чантата си бележника с уредените срещи. Той не успя да разбере дали това превключване към работата я разстрои, но усети определена промяна в настроението, за която съжали. Определиха си време за следващия ден.
— Труден клиент си — каза му тя.
— Предупредих те: ако не друго, съм много взискателен.
Голяма капка сос капна от вилицата й и се стече по блузата й. Корт пръв го забеляза. Той се наведе напред, давайки й възможност да го спре, ако желае. Тя сведе поглед — да се огледа.
— Капна — рече той и нарочно прокара пръст по меката извивка на гръдта й. После се облегна на стола си, постави омазнения си пръст между устните и го облиза, докато го изчисти.
Кари усети как гореща вълна я облива от гръдта до петите. Зърното й се втвърди; добре че носеше сутиен. Цялата трепереше. По гръбнака й изби пот, както и по дланите на ръцете й. Това, което той бе сторил, бе оскърбително. Грубо.
Искаше й се отново да го направи.
Искаше усамотение.
Начинът, по който той се усмихна, издаде факта, че той е отгатнал мислите й. Това така я изплаши, че скочи от стола си.
— Нека се извиня — рече той.
— Карл… Мисля, че трябва да си вървя.
Почуди се кой говори вместо нея. Тя не изпитваше това. Сякаш някой бе поставил сценарий пред нея и тя трябваше да произнесе тези реплики. Не можеше да мисли нормално.
— Каролайн. Няма нужда да правиш това. Честно! Моля, седни. Остани.
— Карл…
— Моля те. Седни си. Ще се държа като джентълмен.
Тя се опита да не го казва. Откъде й бе хрумнала тази мисъл? Но тя изплува без усилия на повърхността и тя се чу да я изрича:
— Не искам да си такъв.
Тя ахна от собствените си думи и вече нямаше избор. Обърна се и бързо тръгна да излезе от ресторанта, като се питаше кой ли управлява краката й. Какво й ставаше?
Не смееше да погледне назад. Сервитьорът учтиво й кимна до вратата. Усещаше Карл само на няколко стъпки зад себе си. Махни се! — пожела тя, залитайки объркана.
Излезе на улицата. Слава богу, колата й бе само на една пряка оттук. Тя се запъти към нея, увеличи крачка.
Топлите му ръце полегнаха върху раменете й и тя усети как той я забавя и я завърта към себе си. Чу се да казва „Какво си намислил?“ и усети, че устните му се притискат към устата й и тя с удоволствие ги приема. Тя се усети слаба в здравите му ръце. Като я притисна към себе си, тя отвори уста и го целуна както трябва.
Не беше справедливо и някъде дълбоко в себе си тя го знаеше. Но си беше съвсем справедливо. Не беше честно към Кам, но той си го заслужаваше.
— Не бива — рече тя най-сетне, макар и тихо. Оттласна се от него.
— Не бива ли? Погледни се — каза й той, все още хванал я за раменете. — Погледни двама ни! Нима това са делови взаимоотношения? Нима това е приятелство? Ние се нуждаем един от друг, Каролайн. Въпросът е в това…
— Не! — сопна се рязко тя, вече отблъснала се от него. Той бе само клиент, нищо повече. Това бе абсурдно. Първото правило. Дали наистина бе клиент? Беше ли видяла чек от него? Кой точно бе той? Как можеше да бъде толкова увлечена и тъй бързо? — Не ме спирай, Карл — настоя тя, обърна се и пое към колата. Но докато стигне до нея, й се прииска той да я спре, да каже нещо. Не искаше да остави нещата така.
— Ще бъда там утре — каза му тя над покрива на колата, знаеше, че той я следва отблизо.
— Няма да се извинявам, Каролайн. Щом искаш да е така…
— Не искам да е така — призна тя. Знаеш много добре какво искам, помисли си тя. Майната ти.
Той не заговори; не каза нищо. А тя се чувстваше като глупачка. Да изрече тези думи. Той вече я владееше и това я плашеше. То я изпълваше и с трепет.
— Значи до утре — каза той, дъхът му опари врата й.
Тя чу как той си отива.
— Благодаря за вечерята — рече тя задавено. Каза го, без да го погледне. Изкуши се да се обърне и да го помоли да не я оставя по такъв начин.
Но като се обърна назад, той бе заминал.
Разумът нямаше нищо общо с всичко това.
Карл я бе възпламенил и тя имаше намерение да угаси огъня на всяка цена. Беше ядосана на Кам, дали защото бе гузна, кой знае, и й се искаше да го накаже по някакъв начин, и взе решение това да бъде начинът.
Тя потропа на външната врата, а сетне отключи със собствения си ключ. Кам бе на кушетката, надянал чифт слушалки, на масичката до него бе полупразна чаша със скоч, очите му сега бяха отворени, но можеше да си го представи само преди няколко мига, полегнал и напълно погълнат от втората част на седмия концерт на Бетовен, може би дори позадрямал, говорителите в стаята бяха изключени, слушалките бяха така надути, че музиката можеше да се чуе тихичко чак от другия край на стаята.