Той изглежда се стресна като я видя. Толкова много време ли бе минало? Тя дори не си спомняше.
Той смъкна слушалките и ги остави да паднат на кушетката, музиката се усили, макар и малко.
— Дънк? — попита тя.
— В леглото — отговори той и посегна да вземе скоча си.
— Добре — каза тя, разкопча блузата си, колана и закрачи предизвикателно към спалнята.
— Кари? — извика той и я последва.
Последва я както Карл преди малко. Тя влезе в спалнята, затвори вратата, изгаси осветлението и пусна блузата си на земята. Чу го да се съблича. Не искаше да мисли за него като за Кам. Искаше да свършат бързо, но във всеки случай трябваше да получи нещо от него.
Съблече се, намери го в полумрака и го бутна на леглото. Свали гащетата му.
— Кари? — каза той, този път сащисан и объркан.
Добре, на нея този тон й харесваше.
Не, това не е Кари, мислеше си тя. Не съм сигурна коя е. Тя го съблече напълно, прикован към леглото и се отпусна напълно върху му.
В мислите си тя видя под себе си Карл. Прекалено бързо той се възбуди и свърши в нея. Но тя не искаше да го пусне. Искаше да бъде задоволена.
— Кари? — каза внимателно той. — Боже мой! — додаде сетне, — това бе невероятно!
С ускорено дишане, с изострени, но незадоволени сетива, тя се чувстваше дива и несигурна в себе си. Тя пропълзя напред, наведе се нежно към устата му и рече със странен и непознат глас:
— Свърши я.
Което той и стори.
Когато всичко свърши, тя се плъзна встрани, обърна се гърбом и започна да се облича в тъмното. Погледът й се бе фокусирал. Не искаше да го вижда.
— Остани. Моля те.
— Трябва да вървя — каза тя.
— Защо? — попита той.
— Не знам. Но знам, че трябва да си вървя.
— Това… това ли бе всичко?
— Не беше ли достатъчно? — попита тя. Откъде се бе появил този нов неин тембър? Тя бе нарочно жестока с него и не разбираше защо. Докато закопчаваше блузата си, тя почувства влажното място — там където бе капнал сосът. Всичко, което бе останало от Карл.
— Никога не съм те виждал такава.
— Не.
— Ти ме използва — каза той изненадан, разбрал всичко. Тя се бе извърнала да потърси другата си обувка. Дори и в полумрака погледите им се срещнаха и тя знаеше, че той ще разбере по лицето й. Той винаги разбираше по лицето й.
Нямаше смисъл да отрича.
— Да — призна тя, — използвах те.
Той не каза нищо. Тя се опи от мълчанието му, от новополучената си сила. Обърна се и го остави да лежи там.
21
Червеното BMW бе регистрирано на името на Моник Пейн, име, което фигурираше и в списъка на пътниците от LAX за Вашингтон, същият полет, в който Фраджайл Рамирес я бе открила, благодарение на завидните си умения. Тази връзка бе достатъчно основание за издаване на разрешение за следене на адреса, посочен в регистрацията. Пълното наблюдение — включително и подслушване, бе започнало в полунощ предната вечер, ръководеше го Брадли Левин. Въпреки псевдонима, за ЦРУ тя не бе Моник Пейн, а Моник Шейсон. За Пулман и Ричард Мъмфорд разкриването й бе добро постижение, но не чак толкова. Физическо доказателство, което да свърже детонаторите на Бернар с полет 64 бе чудото, което Дагит очакваше. Без него в пет следобед днес, ролята му в разследването свършваше и започваше писането на доклада за смъртта на Бакмън — Бернар. Беше изпаднал в дълбока депресия, до известна степен и поради странното поведение на Кари предната нощ. Изглежда всичко се рушеше.
Чудото се осъществи под формата на телефонно обаждане.
— Тук е Чаз — каза гласът. — Не бива да заплашваш хората. Особено, ако работят в лаборатория по експлозиви. Това е лоша преценка.
— Бях отчаян. У вас е единственото доказателство, което би могло да ми спаси разследването. Утре няма да има смисъл, Чаз. Трябва да стане днес.
— Стана днес. Що не вземеш рейса и не домъкнеш телесата си тук. Имам да ти покажа нещо много интересно.
Синьото автобусче се появи пред входа на Бъзърд Пойнт в един и двайсет. Шестима души слязоха. Зелен, заключен с кофар сандък бе свален и пренесен до охраната във фоайето. Дагит и още трима се качиха и се друсаха петнайсет минути до главната квартира. На Дагит пътуването му се стори безкрайно.