Чаз Мийчъм бе седнал зад голямото си писалище и го очакваше.
— Можехме да свършим тая работа и по телефона — рече той, — но аз ненавиждам телефоните.
— Значи ставаме двама.
Той извъртя брадичката си към кутията с папки пред Дагит:
— Там е докладът за теб. Твоята стъклена крушка.
Той стана, затвори вратата на стаята и седна изправен в стола си с висока облегалка. Отвори едно чекмедже и извади запечатана, прозрачна найлонова торбичка, в която бяха остатъците от крушката. Подаде я на Дагит.
— Ако в това нещо е имало живак, Мичиган, той отдавна е изчезнал. Навярно е изгорял в пожара.
След няколко секунди попита:
— Ти добре ли си?
— Само съм разочарован.
— Исусе Христе! Чакай да ти обясня. Работата не е чак толкова зле. Едната страна на доклада е липсата на каквито и да е доказателства за наличието на живак. Това не е и изненадващо. Той е тежък метал. Когато крушката се е строшила, той е изчезнал; а и самата крушка е така обгорена, че не можем да открием следи по нея.
— Но таванът за един човек, за другиго е под — продължи той. — Всевишният дава и взема. Пожарът ни е отнел живака, но ни е дал нещо по-добро. То е полепнало по външната страна на крушката. И ние успяхме да установим, че това са остатъци от изгорял силикон. Силикон — същият, какъвто бе открит в хотелската стая на Бернар. Всъщност — същото химично съединение като силикона, който нашите хора са прибрали от мокета в стаята. Съвсем същото. На страница трета и четвърта в папката.
Дагит дори не я докосна.
— Преведи ми го.
— Начинът на действие е следният: когато правиш детонатор, създаваш „врати“ между източника на енергия — батерия — и експлозива. Всеки път, когато се отвори такава врата, електричеството от батерията се приближава с една степен към експлозива — и той вдигна ръка като учител. — Но нека ти покажа как изглежда едно от тези сладурчета.
Чаз Мийчъм излезе от стаята. Като се върна, той сложи в ръката на Дагит един твърд куб.
— Наричаме ги кубчета лед. Можеш сам да разбереш защо.
Дагит държеше малко блокче от втвърдена епоксидна смола, от което излизаха четири жици. Беше малко и прибрано кубче, досущ като ледено. Две от жиците бяха свързани с деветволтов набор от батерии. Другите две бяха голи, краищата им — покрити с калай.
— Тези, които Бернар е направил, може и да не изглеждат точно така. Имам чувството, че той ги е събрал напълно във висотомера, иначе защо ще трябва да разрязва пластмасата? Не знам… Работата е в това, че той е сложил всичко в нещо като ледено кубче, така че този, който залага бомбата, да не може да обърка нещата, да не се оплете с електрониката. Може да е оставил да речем, да се нагласи часовникът или нещо от сорта, но не е искал да се бъркат в жиците му. Бернар не е използвал епоксидна смола, а силикон. Знаем това от доказателствата, намерени в хотелската стая.
— Има ли причина за това?
— В правенето на бомби винаги има причина за всичко. Запомни го. Силиконът съхне бързо. По-малко цапа. Свива се лесно — навярно това има нещо общо с чувствителността на висотомера. Кой знае? — Мийчъм погледна към Дагит. — Той е добър, Мичиган. Наистина е добър.
Дагит усети напрегнатост, която преди я нямаше. Това бе нещо като състезание между Бернар и Мийчъм. Можеше ли Мийчъм от няколко микроскопични доказателства, намерени в мокета на хотелската стая и в калта на мястото на самолетна катастрофа, да установи какво точно устройство бе направил Бернар и за какво е възнамерявал да го използва?
— Това ми е работата — каза Мийчъм.
Дагит дори не разбра, че бе задал въпроса на глас.
Мийчъм продължи да го поучава:
— Най-простият пример за взривател с „врата“ е часовниковият — с една врата. Нагласяш му времето и — баам! — гръмва. На самолет това не става лесно. Не и ако искаш аеропланът да е във въздуха и да е доста надалеч от летището, от което е излетял. Затова трябва да използваш няколко „врати“ — за налягане, за температура, за влажност — избери си сам; всяка от тях отговаря на дадени условия, на различни изисквания — височина, време, температура. Може да е всяко от изброеното.
— Ти каза, че е имал два висотомера.
Мийчъм определено не обичаше да го прекъсват.