Тялото му се втвърди, от пръстите на краката до главата и той свърши. Тя видя пламъци. Заедно извикаха. Птичката излетя, меко приплясквайки с криле.
Застанал до прозореца той пушеше гол. Онези ключове му трябваха. Трябваше да прочисти съзнанието си и да се върне към задачата си. Не беше лесно. Тя лежеше спокойно завита в одеялата, полузаспала. Чувстваше, че се е вторачила в него. Погледна задната градина.
— Тук би ми било много хубаво — каза той с отчужден тон, без да го желае.
Какво ставаше с него? Не можеше да се съсредоточи. Имаше толкова много за свършване, а той нямаше желание за нищо. Непознати чувства го бяха залели така, че преди да успее да ги предотврати, той бе станал тяхна жертва. Чувстваше се като фокусник, който се е заел с прекалено много неща едновременно — гледаше как пред очите му хвърчащите предмети се изплъзват от опитите му да ги хване.
— Би ли? — попита тя.
— Ще — поправи се той, мразейки се за продължаващата измама. Можеше ли да й каже? Можеше ли да рискува и да каже истината? Истината? Тя бе просто един от бавно кръжащите извън обсега му предмети.
— Винаги ще си мисля така за тази стая — рече той. — За нас. Сега. Този миг.
— Виждаш ми се тъжен.
— Невероятно щастлив, уверявам те. Ако можех да задържа този миг, ако можех да заключа онази врата там, и двамата да останем вътре… завинаги. Е, това ще е моето малко райско кътче.
— Не можеш ли?
— Мога ли?
— Не ми се виждаш много убеден — рече тя.
— Ти си имаш свой живот. Аз се намесих в него. Трябва ли да съм много убеден?
— Мисля, че да. — Тя отхвърли завивките.
Той я погледна. Имаше красиво тяло. Бе загубило младостта си, на места — и формата си. Но едва ли би искал в този момент да види друго тяло. Беше съвършено. Беше нейното.
— Показах ли ти двойния душ? — попита тя с весел и подканящ тон. — Изцяло европейски фаянс. Внос. Пуска се с едно докосване. Да ти покажа ли душа? — попита тя, стана от леглото и тръгна към него.
Фантастична е, помисли си той. Той метна цигарата през прозореца и я изгледа как подскача, разпилявайки искри по тухлената тераса. Тя отиде право при него, притисна се, топла и влажна, и той усети как отново получава ерекция.
— Или да си останем тук на стола — попита тя.
— А защо не и двете?
— Наистина ли? — отвърна тя и му помогна да влезе в нея. Затвори очи и положи брадичката си върху рамото му.
Той с благодарност чу отново хора на птиците. Хвана я здраво, отнесе я и я сложи върху раклата. Видя как лицето й се усмихва от удоволствие.
Сетне тя ухапа рамото му и двамата едновременно получиха оргазъм.
След кратка дрямка и пропаднало намерение да вземат душ, нямаше топла вода, те се изтриха с кърпи, шегувайки се за това на какво ще миришат. Бавно и без желание се облякоха.
Корт направи онова, което чувстваше, че трябва да направи. С твърд и самоуверен глас на хладнокръвен професионалист той рече:
— Хвърли ми ключовете си. Ще задигна колата ти и ще потърся да купя отнякъде нещо за ядене.
— Ще дойда с теб.
— В никакъв случай — рече той. — Ще провалиш всякаква изненада, която искам да ти поднеса.
— Ти си непоправим романтик. Известно ли ти е това, Карл?
— Старая се — отвърна той.
— Не, не се стараеш. То си е естествено. Тъкмо то те прави толкова привлекателен.
Естествено ли, почуди се той. Наречи ме с истинското ми име. Наречи ме лъжец. Каквото искаш, само не ми давай тези ключове!
Тя се порови из чантичката си, най-сетне намери ключовете и му ги хвърли. Той ги улови без усилие, досущ както жабата хваща с език мушицата.
Той се взря в лежащите върху дланта му ключове. Проста връзка ключове. Имаше десетки начини да се сдобие с тях, някои по-лесни, други — по-трудни, ала той бе избрал именно този път. Защо?
— Карл? Нещо не е наред ли?
— Просто се замислих.
— Умирам от глад. Ненаситна съм. Спирай да мислиш. — Тя му посочи вратата. — Хайде, изчезвай.
— Както кажеш.
Да си извади дубликати от ключовете бе проста работа. Той прибра своя комплект в джоба си, купи няколко сандвича и картофена салата и се върна в колата. Тук, докато нагласяше малките пакети така, че да не паднат, му попадна неочаквана награда: списък за пазаруване, изписан на гърба на плик, адресиран до мистър Камерън Дагит — върху него прочете домашния адрес на Дагит. Това му спестяваше необходимостта да проследява Кари — или, не дай си боже, Дагит — за да разбере къде е къщата му. Успехът го ободри за малко. Но като се върна в малката къщичка, доброто му настроение се бе изпарило.