Като паркира на подхода към двора, той остана седнал зад волана няколко дълги минути: чудеше се къде ли щеше да ги отвее животът, ако се бяха срещнали при по-различни обстоятелства. Налегна го дълбока тъга. Чувства, които бе потискал с години, сега изплуваха на повърхността и го пробождаха като с шиш, въпреки усилията му да ги овладее. Чувстваше се упоен: беззащитна жертва на собствената си съвест. Той я бе насилил: физически, емоционално, а сега вече и престъпно. Беше откраднал от нея. Беше откраднал истината, нейното доверие.
Ненавиждаше се.
Блъсна силно вратата на колата. Отвори вратата от ковано желязо и тържествено приближи къщата. Ядосан. Объркан.
О, да, спомни си язвително той: беше постигнал целта си. Браво! Ключовете бяха негови.
А душата му?
23
Събраха се лесно в ъгловия кабинет на Мъмфорд, остана още място, колкото едно волейболно игрище. Патологът — доктор Бен-Дейвид, Чаз Мийчъм от „Експлозивите“ и Лин Грийн заеха едно от двете кожени канапета. Бен-Дейвид бе дребен мъж с остър поглед и тъмна кожа. Мийчъм пак си изглеждаше като типичен американец, но днес — малко по-млад от своите четирийсет и няколко години. Лин отново си струваше един милион долара и нито цент по-малко.
Дагит седна в едно от кожените кресла и остави Пулман сам на другото канапе. Мъмфорд се бе настанил удобно на кожения си трон с висока облегалка зад огромното орехово бюро.
Дагит повече не можеше да действа сам. Без благословията на Мъмфорд той не бе в състояние да събере достатъчно жива сила, за да попречи на Корт да извърши онова, което бе замислил; и така, двегодишното разследване зависеше вече от това съвещание. Ако Дагит не успееше да убеди Мъмфорд, че катастрофата на полет 64 не е нещастен случай, а саботаж, трябваше да се заеме с дългия си доклад за експлозията на Бакмън. И тъй като до съвещанието в Пентагона оставаха три дни — а той все още вярваше, че то е пряко свързано с целите на Корт — всичко зависеше от представянето му през следващите двайсет минути.
Чувстваше се добре подготвен за съвещанието. Беше позвънил лично на всеки участник в него, така че да знае какво точно се очаква от него. Той щеше да е диригентът и като диригент потропа с молива си по ръба на папките, натрупани върху масичката пред него. И тъй както музиката бликва от нотния лист, той се надяваше, че при този ансамбъл богатството от факти и хипотези ще се превърне в убедително обяснение за поведението на полет 64 на „Ам Еър Експрес“. Едно обяснение — това бе всичко, на което той се надяваше.
Той измъкна списъка си и повиши тон, надявайки се, въпреки всичко, да прозвучи убедително. Нямаше дарба да говори пред събрания.
— Първо, бих искал да задам няколко въпроса на присъстващите в стаята. Мисля, че така ще получим известна представа за предварителната работа, както и за дейността на мястото на катастрофата. — Той се огледа за чаша вода. Като не намери, продължи: — Първият ми въпрос е към д-р Бен-Дейвид. Той е прегледал протоколите от аутопсиите и е разговарял лично с медицинските лица, извършили тези аутопсии в Калифорния. По-конкретно, темата е токсикология на кръвта. Това, което искам да ви попитам, докторе, е, в състояние ли сте да разберете дали даден човек е изпаднал в безсъзнание, преди да умре?
Тембърът на Бен-Дейвид бе необичайно висок, а той имаше и досадния навик като говори да подръпва ухото си.
— Интересно е да отбележа, че този въпрос възникна преди четири години. В средите на патолозите… — добави той. — И тогава, както и сега, той бе във връзка със самолетна катастрофа. Предположението бе, че пилотът може би бе изгубил съзнание няколко мига преди катастрофата. Страхувам се, че това е станало в един критичен момент. Водещи патолози бяха извикани да проучат възможността за доказване или отхвърляне на тезата бил ли е, или не е бил в съзнание пилотът в момента, когато умира. Идеята бе, че като се измери концентрацията на млечна киселина в кръвта, бихме могли да преценим степента на стрес, преди настъпването на смъртта. Високата концентрация би означавала, че пилотът се е борил да овладее управлението на самолета. Ниската концентрация — обратно, че пилотът е умрял, преди дори да е разбрал, че има проблеми. Но нищо не се получи. Тестовете не успяха да докажат тази теза. Та така, това е единият от начините да ви отговоря на въпроса — не, не можем да разберем, поне засега.