Уорд вървеше прекалено бързо.
— Не бързай — рече тихо Корт с мушнати в джобовете ръце, за да не се видят ръкавиците му. — Да се отбием в офиса ти, а?
Корт затвори вратата. Купища бумаги заемаха писалището и дъските за съобщения. На страничната част на бюрото бе поставен компютър, зад него прозорецът очертаваше пустия южен паркинг. Серия цветни снимки, окачени на далечната стена, показваха Уорд край най-различни частни самолети. В момента изглеждаше много, много по-стар: очите му — подпухнали от тревога, раменете — увиснали надолу от провала му. Уорд погледна разписанието на симулатора. Той потвърди верността на сведенията на Корт: 959–600 бе свободен до два сутринта, когато щеше да дойде екипът по поддръжката.
— Възможно ли е да срещнем някого? — попита Корт.
— Не. Не и по това време на нощта.
— Ако срещнем някого, аз съм просто поредният посетител. Няма да е много трудно, нали?
— Не виждам защо да е. Както каза в колата, приемаме стотици посетители на година, по всяко време на денонощието. Не. Не смятам, че това ще е някакъв пробием.
Корт забеляза, че вниманието на спътника му бе фиксирано върху снимка на жена на средна възраст с лъскава кафява коса, а до нея бе момиченце на шест или седем години по бански костюм, широко усмихнато за снимката. Корт рече:
— Те изобщо няма да узнаят нищо. Аз съм човек, който държи на думата си.
— О, сигурен съм, че си такъв.
— Не ми вярваш…
— Има ли значение? — попита Уорд. — Не знам какво целиш, но ако смяташ да ме въвлечеш в това, няма да стане. Просто искам да се разберем. — Той възвръщаше силата си, без съмнение — резултат от това, че бе на свой терен. На Корт той му бе необходим силен, но не и до точката на бунта. — Тази вечер е всичкото, което ще получиш от мен — рече Уорд непокорно.
Корт не можеше да си позволи риска да даде на онзи още време, за да се съвземе напълно.
— Ако стане нужда, ще ме представиш като Дейвид Антъни, представител на Белгийските авиолинии. Прекъснали сме преговорите си с Еърбъс и възнамеряваме да купим до 1996-а четири 959 за по-късите ни маршрути. Ако сделката стане, ще се нуждаем от симулатор и курс за инструкторите. Достатъчно просто, нали?
— Ти си обмислил и най-малките подробности, нали така? — попита горчиво Уорд.
Корт рече самоуверено:
— Нямаше да съм тук, ако не го бях направил.
Преминаха през дълга зала, изкачиха се по метално стълбище и спряха пред стоманена врата, която имаше цифрова ключалка. Уорд се поколеба; навярно му бе хрумнало, че все още можеше да предотврати това, което щеше да се случи.
Корт каза:
— Знам, че на първия етаж вратата не е обезопасена.
Той добре знаеше, че по някаква зла ирония в тази сграда вратите на втория етаж бяха със специални ключалки, докато на първия не бяха.
Без да спори, Уорд въведе шифъра и отвори вратата към огромна, ярко осветена стая с висок сводест таван. Като голям физкултурен салон.
Те стъпиха върху тесния решетест проход, който водеше до грамадно отворено пространство на десет метра разстояние. Вдясно от прохода се издигаха на хидравликата си от циментовия под четири блестящо бели симулатора. Помещението бе безукорно чисто. Всеки симулатор имаше огромен „слонски хобот“, който отвеждаше масата кабели в дупка на пода. Три от симулаторите се движеха безшумно, полека се вдигаха или снишаваха, накланяйки се наляво или надясно. Модерната хидравлика реалистично имитираше полета, докато скрити от погледа курсисти „управляваха“ самолетите. Всеки симулатор разполагаше с подобни на огледални слънчеви очила екрани, върху които се изобразяваха компютризираните визуални ефекти; веднъж попаднали в симулатора, курсистите ставаха свидетели на променящата се около тях обстановка с обзор 190 градуса в реално време. Това бяха може би най-съвършените симулатори в света.
— Ето данните за пистата — рече Корт и подаде на Уорд сгънат лист хартия.
Той взе листа с нежелание. Извади чифт очила за четене и прегледа данните.
— Почакай тук — рече Уорд и мина по алуминиевото мостче между прохода и симулатора. Той влезе в машината, оставяйки вратата отворена, а сетне излезе, мина близо до Корт и му показа да го последва.