Дагит зачака, а Мъмфорд нетърпеливо огледа хората в стаята. По всички лица се четеше смесица от объркване и очакване. Мъмфорд бе близо до избухването. Най-сетне той погледна отново Дагит.
— Ами, не стой тук. Захващай се за работа!
24
Когато Корт вдигна слушалката, миниатюрната лампичка върху черната кутия, която той бе свързал с телефона си, светна червена и той веднага разбра, че линията на Моник се подслушва.
Обзе го паника, непозната и плашеща. Тя бе компрометирана. Трябваше да я избягва на всяка цена.
— Аз съм — каза тя спокойно.
— Моля? — рече той. — Струва ми се, че сте сгрешила номера.
Последва дълга пауза, докато тя премисли думите си. Самият той бе паникьосан, а как ли се чувстваше тя? Нямаше време за чакане. ФБР — или който и да е друг — бяха по следите им, биха могли да проследят обаждането и да открият адресата. Номерът му щеше да бъде моментално засечен. Още докато говореха, колите може би вече поемаха към тях. Ако тя не признаеше грешката…
— Звъня в Далас — каза тя със задавен тон.
— Не, не — каза той. — Аз съм във Вашингтон. Набрала сте грешен номер.
И затвори. Край. Свърши се. Операцията му изглежда се разпадаше по шевовете.
Трябваше да ги задържи една стъпка след себе си. Трябваше да се движи. Трябваше да изпъди всички други мисли от съзнанието си, да затвори всички „чекмеджета“ в него, и да се съсредоточи върху отделните най-важни за бягството му елементи. Той отвори указателя — на „Такси“ — черната кутийка до телефона му бе станала центъра на неговия свят. Предполагайки, че и неговата линия се подслушва, макар че се надяваше да не е така, Корт спокойно поръча такси под името Антъни, Карл Антъни, за след двайсет минути. Биенето на сърцето му му напомни за конски копита върху калдъръм. Чудо на чудесата, лампичката остана тъмна. Тъкмо бе готов да отпразнува запазената си анонимност, когато тя светна ярко. Коленете на Корт омекнаха.
Компрометиран!
Последвалата суматоха от действия, в които се впусна, му помогна да преодолее чувството на паника. Откачи и прибра в джоба си малката черна кутия, която откриваше подслушването на телефоните, извади пистолета си, провери го дали е зареден и го мушна в кобура му. В левия джоб на панталона пъхна още два пълнителя: общо ставаха двайсет и седем патрона. Не бяха чак толкова много срещу цяла армия агенти на ФБР.
Колко ли ще изпратят? Доколко ще са сигурни? Колко време му оставаше? Погледна часовника си. Бяха минали трийсет секунди.
Пъхна малко дрехи в пътна чанта, с едно движение събра от лавицата над мивката тоалетните принадлежности и козметичните препарати и ги набута в чантата. Ще можеше да се предреши. Прибра копията от ключовете на Каролайн. Огледа се.
Няма време… В тази стая бе внимавал. Щяха да намерят съвсем малко отпечатъци. Съвсем малко улики, дори и за лабораторните специалисти.
Измъкна се тихо по задното стълбище, през празната кухня и задната врата. Вървеше бързо, но не тичаше — по алеята през задния двор, до съседния двор. Десет минути по-късно пристигна на станцията на метрото Фарагът Север.
Докато се спускаше с ескалатора, наблюдаваше внимателно за евентуални агенти — но бе трудно да ги разпознае. Всеки от тези хора можеше да бъде агент. Всичко, което видя, бе един квартален полицай, който разпъждаше някакви скитници. И това породи семето на една идея в главата му.
Качи се на първата пристигнала мотриса и седна близо до бутона с надпис „Аварийна спирачка — 100 долара глоба за неправилна употреба“.
Моник бе най-големият проблем. Запита се какво всъщност й бе разкрил? Прекалено много. По дяволите, колкото и да знаеше, пак бе прекалено много. Беше се отпуснал пред нея, беше й разкрил повече, отколкото трябваше.
В един съвършен свят, тя щеше да бъде „пенсионирана“ — както казваше Михаел — преди да провали операцията. Михаел бе използвал наемници за подобна работа най-малко два пъти. Корт бе работил и с двамата, макар и от разстояние, действайки като примамка, така че убийците да могат да идентифицират жертвите, В паметта му бяха останали техните безстрастни лица. Във всеки случай бяха лица, които не можеш да забравиш, лица, от които да побегнеш веднага, щом ги видиш отново. Михаел поддържаше добър ред „в къщата“: никой не можеше да се изплъзне от обсега му.
Но какво да прави с нея? Не само че знаеше твърде много, но тя бе и ключов елемент в операцията. Цялата й същност се въртеше около възможността той да се представи като гост на „Инфлайт Фуудс“ и да влезе в летището — така, както го бе сторил в Лос Анджелис. Да подмени пожарогасителите. А това зависеше от Моник.