Едно неколкогодишно комби бе спряло на подхода към къщата. Не го бе забелязал първия път. Господи, какво ли още не бе забелязал? Паркира тойотата по-надолу по улицата и зачака да види дали ще светнат прозорците на съседните къщи.
След няколко минути, с копията на ключовете на Каролайн в ръка, той излезе от колата и полека притвори вратата, да не предизвиква шум. Отправи се право към входната врата. Една улична лампа хвърляше блед отблясък върху портичката. Корт усети как се разтваря в сенките. Можеше да изпробва всичко четири ключа. Трябваше да го направи бързо и тихо. Сам в стаята си бе тренирал как да работи ефикасно с ключовете, но не бе напълно готов за истинския момент. Номерът бе да го направи полека — да изучи формата на ключалката и на ключа, преди да го пъхне вътре. Но в тъмнината това се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал. Първият ключ не стана. Усети как темето го засърбя от пот. Вторият ключ влезе, но не искаше да се завърти. Като излизаше иззвънтя като цимбал.
Третият ключ се завъртя и вратата се отвори.
Той влезе вътре.
Слава богу, вратата се затвори тъй безшумно, както се бе отворила. Той не бе крадец и се чувстваше на чужд терен — във всеки аспект. Със затаен дъх и разтуптяно сърце измъкна фенерчето писалка от джоба си и го включи. Беше залепил малко марля върху стъклото, за да намали силата му. Тъканта на марлята се просна пред него като грамадна бяла мрежа. Продължи нататък.
Озова се в неудобно малка всекидневна. Евтини мебели. Телевизор. Лавица с книги с меки подвързии.
Опита се да си представи разположението и реши, че кухнята ще е отзад, спалните и банята — вляво.
Зави надясно през една отворена врата.
Още една, дори по-малка стая.
Слабата светлина, със странните й форми, причинени от марлята, заигра по стените и към масата за хранене. Беше покрита с отворени пликове, марки, кутийка кламери и жълта поставка за писане.
Куфарче обаче липсваше.
Корт заобиколи масата откъм онзи край, който бе използван като писалище. Къде беше то? Нима Дагит го бе взел със себе си в спалнята? Нима бе толкова внимателен с него?
Той насочи меката светлина към пода. Не усещаше колко е изнервен. Потта се стичаше по ребрата му.
Изправено край стола — както би го оставил всеки, който е работил с него, затворил го е и го е поставил на земята — бе куфарчето на Дагит. Беше затворено.
Корт се бе надявал да го намери отворено.
Той го вдигна тихо на масата, изненадан от значителната му тежина, и погледна ключалките и комбинациите за отваряне.
Ключалките бяха на пружини. Ако не внимаваше, щяха да предизвикат шум при отварянето.
Беше ли заключено? Тъкмо да опита една от ключалките, когато бледият лъч освети комбинацията от числа и той замръзна: 1023.
Десет-двайсет и три: число, което за Антъни Корт бе не по-маловажно, отколкото за Дагит.
Вече бе сигурен, че куфарчето е отворено.
Той затисна с палци ключалките и отвори куфарчето. Захапа с уста фенерчето и започна да чете.
Златна мина! Най-отгоре върху книжата той прочете името и адреса на своя пансион, надраскани набързо с молив. И макар че би трябвало да бъде готов за това, не беше. Капка пот капна върху червената папка. Обезумял, Корт я попи веднага: нямаше намерение да оставя визитката си. Не се изсуши много добре. Хартията се набръчка. Той заразлиства съдържанието на куфарчето, лист по лист. Като разгледа досието с име „Роузън“, намери три полицейски скици на лицето си — учудващо точни. Имаше зърнеста снимка на Моник с шал и очила. Десетки доклади, бележки, съобщения.
Той извади червената папка и я отвори. По протежение на целия плик бе изписано с едри, черни букви: „Подлежи само на преглеждане“.
Папката бе подписана от Ричард Мъмфорд. Името на Дагит бе изписано върху първата страница, до него стоеше подписът му.
Корт внимателно махна ластичето, с което се затваряше пликът, и извади съдържанието му. Първото нещо, на което попадна, бяха маршрутите! Той видя имената: Моснер, Голдънбаум, Сандхърст, Грейди, Фицморис, Савайл. Не го интересуваха номерата на полетите, трябваха му само датите на пристигане и заминаване. Четири от маршрутите съдържаха една и съща дата: 21 септември. Трепетът от откритието му го изпълни с необичайно чувство за власт. Макар и пристигащи в различни дни, двама щяха да си тръгнат вечерта на двайсет и първи. Значи, щеше да е двайсет и първи.