Той беше помислил за всичко.
— Благодаря ви много — изпусна се тя. Отново плачеше. Ненавиждаше се за това.
— Сигурно много го обичаш — чу се гласът от кабинката.
Отрязването на косата бе последният удар. Животът й бе свършил. Усещаше го.
— Дай ми ключовете и ми кажи къде си паркирала.
Едва сега Моник схвана плана на Корт.
— На запазените места — рече тя. Имаше толкова много работа. А беше като вдървена.
Вратата се отвори.
Моник се вкамени, сетне бързо седна на тоалетната. Видя как ръцете на другата жена събират разпилените дрехи и после и тя седна. Жената, която бе влязла, зае единствената свободна кабинка, уринира, пусна водата, изми ръцете си и излезе.
Под преградата се плъзнаха туба червило и кутийка с гримове и сенки. Моник ги вдигна. След още две изщраквания на ножицата повечето от косата й бе отрязана. Плуваше на големи кичури по повърхността на тоалетната. Тя пусна водата и заедно с косата сякаш изми завинаги и последните няколко години. Късата руса перука й стоеше ужасно. Тя се погледна в малкото огледалце и я нагласи по-добре. Яркочервеното червило също бе отвратително, но съвсем промени физиономията й. Очилата със сивкави стъкла довършиха останалото.
Друг човек. Евтина, секси — леснодостъпна.
Жената до нея й подаде свити на топка дрехи. Прошепна:
— Сложи ги в пазарската чанта. Ти ще я изнесеш. Аз я внесох.
Сетне чу как другата излиза от кабинката. Моник прибра дрехите и грима в торбата и отвори вратата на кабинката си.
Ахна. Жената, облечена в нейните дрехи (полата бе пристегната с безопасна игла отзад, забеляза тя), с подобен на нейния грим, с перука, която имитираше косата, която току-що бе изхвърлила в тоалетната, изумително приличаше на самата нея.
— Ще стане — каза тя.
Синди Акстъл кимна и се усмихна.
— Да, мисля, че ще стане. Дай ми две минути преднина.
Докато казваше това, тя взе чантичката на Моник и я изпразни в празната чантичка, която носеше. Смениха ги. Моник й подаде ключовете на BMW-то.
— Слез във фоайето по стълбите — така няма да срещнеш никой от офиса и няма да се наложи да обясняваш нищо. След като слезеш долу, мини направо през парадния вход. Позавъртай малко бедрата като вървиш. Да изглеждаш секси. Идеята — неговата идея — е, че колкото повече се набиваш на очи, толкова по няма да те забележат. Така ли наистина мислят мъжете, а? Като излезеш, завий наляво и продължи да вървиш. Влез в хотелския бар на следващата пряка. Седни сама и си поръчай нещо за пиене. Не пий алкохол и не разговаряй с никого. Той ще дойде при теб там. Но може да му отнеме известно време. Бъди търпелива. Той ми каза непременно да ти предам това.
Моник още веднъж се огледа в огледалото.
Акстъл каза:
— Големи късметлии сте вие двамата, да се обичате така. Той ми се видя страхотен мъж.
Моник се позабави.
— Такъв е.
И бе напълно искрена като го каза.
— Каза ми да паркирам колата където искам и просто да я оставя. Знам, че ще избягаш с него, но въпреки това… не бих ли могла да се обадя и да ти кажа къде е?
— Не се тревожи — каза Моник и се опита думите й да прозвучат убедително, без да знае каква история бе съчинил Корт, макар че се досещаше. — Както ти е казал… Знаеш как е.
Другата жена сви рамене.
Моник обичаше тази кола. Не й беше хубаво без нея. Светът й продължаваше да се разпада на съставните си части.
Синди Акстъл пусна ключовете в празната чантичка на Моник, отвори вратата и излезе.
Моник погледна часовника си и започна да отброява две минути.
28
Корт възприемаше идеите като цветя; родени от семенца, те нежно пробиваха земната кора към живителната светлина отвъд нея, от която черпеха енергия, преобразуваха я и продължаваха да растат, докато не избухнат в цвят и ухание, които създават подходящите условия за зараждането на семената, за да започне процесът отначало. Нито една идея не се появяваше напълно оформена и развита. Имаше период на зараждане, покълване, детство и зрелост, всеки сам по себе си важен за бъдещето на следващия, самата структура — не по-малко важна от крайната цел. Затова когато видя как снощи кварталното ченге се разправяше със скитниците в станцията на метрото и като усещаше непоносимата тежест на факта, че Дагит знаеше за операцията му, страхотното му въображение роди цяла поредица идеи. Те се материализираха под формата на сиви дочени панталони с ластичен колан, бяла риза, кафяво найлоново яке и чифт маратонки с гумени подметки. Купи ги от един магазин, който имаше близнак само на десетина преки по-нагоре, в шикозния Джорджтаун. Плати в брой — бе изтеглил пари от автоматична машина само минути преди това. Главният му противник сега бе не само Дагит, не само Лин Грийн и ФАА, не само всички агенти от ФАА, ФБР, НСБТ, взети заедно, но и неговото собствено тяло. Умората пулсираше в слепоочията му, сякаш някой ги стягаше с менгеме. Тя подуваше очите му, пресушаваше гърлото му, измъчваше стомаха му и бе причината за огромната, непоносима болка в тила. Мускулите на раменете му бяха свити до крайност. Изтощението сякаш бе хвърлило пясък в очите му.