Чак сега Корт пристъпи напред и освети с фенерчето си беднягата, чийто първи инстинкт бе да защити правата си върху бутилката като я прегърне здраво под мишница. Чак сега той прецени височината на мъжа и, като одобри това, което видя, извади пистолета си, невидим иззад ослепяващата светлина на фенерчето.
— Махай се — изкряка скитникът слабо, стисна още по-здраво утехата си и се завъртя гърбом към Корт, който се приближаваше полека.
Тътенът на приближаващата мотриса ги връхлетя, усилен многократно от затвореното бетонирано пространство. Корт бе оглушал; наведе фенерчето до крака си, за да скрие лъча му, прикри се зад една подпора, за да избегне единственото око на дракона, който премина покрай тях с невероятна скорост. Докато тялото и опашката на дракона се виеха покрай тях, светлините на вагоните хвърляха светкавици върху увисналите тръби, Корт насочи убийствения лъч на фенерчето към жертвата си и стовари ръкохватката на пистолета си право в главата на мъжа с всичката сила, която успя да събере. Клокочещият вик бе сладка музика, погребана в стържещия вой на отминаващия влак и тъпото изтракване на чупещо се стъкло — бутилката падна и се строши в кесията си.
Погребан, но не и забравен. Защото този мъж щеше отново да оживее.
Като си свърши работата, Корт напусна вонята и жегата. Като остави торбата си, той пое по трудните, както се оказаха, четиристотин осемдесет и шест стъпала към относителната хладина на потискащия септемврийски следобед.
В Джорджтаун, в магазина близнак от веригата на онзи, от който бе пазарил по-рано, той купи същите сиви панталони, бяла риза, кафяво яке и платнени обувки. Като свърши и това, с цепеща го от болки глава, той се запъти да се обади по телефона: едно от цветята му бе разцъфнало отлично, но той трябваше да се погрижи за цяла градина.
29
— В сградата на старата поща има редица телефонни кабини. Бъди там след десет минути.
Дагит чу как линията прекъсна и чак тогава усети дрезгавия и с лек акцент глас на мъжа; чак тогава той осъзна, че след двегодишно търсене най-сетне бе намерил Антъни Корт.
Старата поща бе превърната в ресторантска алея, където многобройни магазинчета предлагаха най-разнообразна по произход кухня, с пластмасови маси, в пластмасови чинийки и прибори, и с хартиени салфетки. В три часа следобед почти всички бяха празни, с изключение на един салон за сладолед, както и на един щанд, на който жена продаваше много успешно шарени хелиеви балони на туристите. Дагит намери трите телефонни кабини и зачака едната от тях да звънне; не обърна никакво внимание на мръсните надписи, които покриваха всяко място, където можеше да се пише. Той проклинаше Клинт Истууд и неговия филм „Мръсният Хари“ за тази телефонна идея: да водиш ченгето от автомат на автомат, докато се убедиш, че линията не се подслушва или че е напълно сам. Запита се кой от двата варианта бе избран и колко дълго щеше да трае. Надяваше се, че Корт няма да го бави много; нямаше търпение за игри. Когато средният телефон иззвъня, той тъкмо преговаряше думите, които щеше да каже.
— Аз вместо него — отговори Дагит, — на място и по време, които ти избереш.
— Невъзможно. На горния етаж има още телефони. След една минута — и линията прекъсна.
— По дяволите — рече Дагит, тръшна слушалката и привлече вниманието на околните.
Препусна нагоре по стълбите, вземаше ги по две; спря един гърбушко, който метеше фасовете по пода и го попита къде са телефоните. Намери ги зад една повредена видеостена. Докато повдигаше маншета на ризата си да погледне часовника си, телефонът вляво иззвъня силно.
— Край на това — каза той в слушалката. — Това са глупости. Телефоните не се подслушват.
— Ще отидеш на северната страна на станцията на метрото на площад „Дюпон“ в девет тази вечер. Няма нужда да ти казвам, че трябва да си сам. Искам списъците на маршрутите. Разбираш за какво става дума.
— Предлагам ти сделка — каза Дагит. — Да вземеш мен, вместо момчето.
— Северната страна. Девет, тази вечер. Сам. Това е всичкото, което отделя сина ти от смъртта.
— Откъде да съм сигурен, че е още жив?
— Отникъде.
Угризението на съвестта, което не бе изпитвал никога, го връхлетя с такава ярост, че той изтича в обществената тоалетна и повърна. С лице тъмночервено, налято с кръв, той се изправи: лицето на мъжа в огледалото бе с години по-възрастно от лицето на мъжа, който бе тичал тази сутрин. Изглежда думите на баща му към него, неговите към сина му — „Следвай единствения възможен път“ — се бяха върнали и го преследваха така, както бяха преследвали всяко поколение от рода му. Защото наистина от положението сега имаше само един изход и той се запита каква част от всичко това бе самосбъдващо се пророчество. Някъде дълбоко в себе си той бе искал тази възможност да се сбъдне — да се изправи един срещу един срещу човека, отговорен за смъртта на родителите му и за парализата на сина му. Никакви заповеди за арест, никакви документи за екстрадиране, никакви съдилища и затворнически килии. Никакви правила.