И ето, това време май беше дошло.
30
— Шейсон е изчезнала! — прошепна Левин, надвесен над бюрото на Дагит.
Дагит усети как гърлото му се свива и не може да произнесе и една дума. Започна се. Не искаше да се тръшне и да мре, ала още не бе успял да формулира собствения си план. Може би това бе целта зад искането на Корт — да отклони вниманието на Дагит.
Левин продължи:
— Излязла е от кантората си в пет. Нищо необичайно. Нашите хора я проследили до един универсален магазин зад Околовръстния.
— Универсален магазин ли? Трябвало е да я спрат.
— Знам… знам…
— Най-старият номер в учебника.
— Слушай, те са наблюдавали всеки изход, следили са лица, дрехи. Тя изобщо не е излизала оттам. Тя още е там. Но силите ни не стигат. Обадиха се за подкрепление.
— Тя вече не е там. Можеш да бъдеш сигурен.
Дагит не можеше да мисли ясно. Чувството за вина го задушаваше. С всеки изминат час по пътя към измамата, мозъкът му ставаше все по-задръстен, а положението, в което се намираше — все по-трудно и неясно. Беше стигнал твърде далеч, за да зареже разследването си, да изостави сина си без бой.
— Свикай съвещание — каза той.
— Съвещание ли? Ами какво, по дяволите, да правя с Шейсон?
— Изтървахме я, не е ли ясно? — попита Дагит ядосано. — Забрави за Шейсон. Не ни трябва. Свикай съвещание. Кажи на Глория да го направи. Пулман, съгледвачите, техническия отдел. Искам всички да присъстват.
— Не ни трябва ли? — извика Левин.
Дагит рече спокойно:
— Намали високоговорителите, Брадли. Това не е за излъчване по радиото.
— Ти си изгубил шибания си акъл!
— Може би. Но намерих Антъни Корт. А сега свикай съвещанието, докато не съм променил решението си.
31
Моник бе свободна.
Планът на Корт бе изпълнен безукорно: тя излезе от кантората си без някой изобщо да се усети. Един час по-късно получи съобщението му в хотелския бар. През следващите два часа се мести от място на място, навярно Корт я наблюдаваше — нея и всичко около нея при всяко нейно спиране. Тя вървеше окрилена, не само от току-що получената свобода, но и от чувствата си към него, от мисълта, че двамата вече ще са заедно. Той бе спасил живота й — буквално. Той бе нейният рицар; нямаше нещо, което не бе готова да стори за него, нещо, което да не му даде.
Няколко минути след осем часа тя вече се возеше в тойотата.
— Ти спаси живота ми — рече тя. — Как ли изобщо бих могла да ти се отблагодаря.
— Събличай се. — Той измъкна сива пластмасова торба от задната седалка.
— Ама тук ли? — попита тя, разбрала го погрешно.
— Преоблечи се в тези. Веднага. Няма време.
Тя не възрази. Свали ципа на червената кожена пола, повдигна бедрата си и я смъкна. Докато се преобличаше, продължиха да говорят.
— Трябва ми ключът от шкафчето в гардероба — каза хладно той. Не бе в настроение за разводнено сантименталничене.
Тя кимна, отчаяние и страх изместиха възторга й.
— Сърдиш ли ми се? — попита тя недоверчиво. — Смяташ, че съм направила нещо, за да стане така?
— Не искам да го обсъждаме.
Беше напълно безстрастен. През нея премина силна, студена вълна.
— Сигурно е Гърка. Вината не е моя. — Тя намери ключовете в чантата си и му ги подаде. — Как можеш да носиш ръкавици в тая горещина?
— Роден съм с тях.
— То е за частно шкафче — каза тя за ключа. — Искаш ли да ти запиша адреса?
— Знам адреса. Това — каза той като пъхаше ключовете в джоба си — е всичко, което ми е нужно.
— Защо го направи? Защо ми помогна? — попита тя, ала не желаеше да получи отговор.
— Нуждая се от теб.