— Ще се срещна с него тази вечер.
— С кого? За какво говориш?
Изплашените й очи се изпълниха със сълзи, тя остави цигарата и хвана ръката му. Нейната бе студена. Чувстваше облекчение, че й каза. Изведнъж се почувства изморен и това усещане му бе добре дошло. Каквото и да е, само да не е онова другото, което изпитваше.
Неочаквано за себе си той усети, че му се иска да й разкаже какво му бе минало през главата през последните няколко часа. Да се изповяда. Нали за това бе дошъл: да се изповяда.
— Странно е… Заемаш високоморална позиция през почти целия си живот, но идва някой и пренарежда по ей такъв начин критериите и тогава разбираш, че не си по-различен от хората, които си преследвал цял живот. При определени обстоятелства човек е способен да извърши всичко. Всичко. А щом не сме различни, значи сме еднакви. А щом сме еднакви, тогава какво значение има кого ще затвориш и кого ще оставиш на свобода?
— За какво говориш?
— Той си мисли, че може да ме изнудва. Животът на Дънкан срещу някакви списъци на маршрути.
Тогава тя занервничи. Гласът й затрепери.
— Какво казваш?
— Не можех да го направя.
— Кам?
— Сгреших ли?
— Какво да си направил?
— Дали съм сгрешил?
— Да си сгрешил в какво?
— Ще има по един наш човек на всяка станция. Двама — на южната платформа, но на северната — само аз. Точно както той поиска.
— Кой?
— Казах ти. Мъжът, който отвлече Дънкан.
— Поставил си го под кръстосан огън?
— Обичам това момче. Знаех, че ти, повече от всеки друг, ще разбереш това. Разбираш, нали? Не мога да играя по неговите правила. Те убиват заложниците. Винаги ги убиват.
Тя плачеше, най-сетне разбрала. Раменете й започнаха да се тресат, носът й протече, а звуците, които се изтръгваха от гърдите й, приличаха на воя на умиращо животно. Самотна и отчуждена. Лицето му потрепна и сълзите му потекоха заедно с нейните. Сълзите на предателството. Той бе предал собствения си син. Погледът му се премрежи и той я изгуби из очи. Нямаше как да намери прошка. Не и от тази жена. Не и от Бога. От никого. И никога. Той бе взел решението и вече живееше с него, а други щяха да загинат поради това.
Плакаха дълго, хрумна му, че предварително оплакват мъката си и това го ужаси. Цигарата й бе изгоряла и се бе превърнала на дълга тръбичка от сива пепел, а филтърът бе изпаднал от пепелника.
— Благодаря ти — рече меко той. Стисна ръката й и тя стана безжизнена в дланта му.
Тя го погледна, погрозняла от мъка. Страхът й бе осезаем, омразата й — също. Сега вече всичко бе ясно: тя смяташе, че той е постъпил погрешно.
Той стана, прииска му се да я целуне по бузата, но веднага отхвърли тази мисъл.
— Ще ти се обадя — рече той, но не бе сигурен, че ще го стори.
Почти бе преполовил пътя си до вратата, когато тя объркана му извика:
— Но как е станало това?
— Не знам. — Той хвана дръжката на вратата, познатите й форми сториха нещо с него, провокираха нещо болезнено в съзнанието му. Той се бе вторачил в дръжката, чудейки се дали някога изобщо ще се върне тук. — Нямам представа. Няма следи от насилствено влизане. Може би Дънкан да го е пуснал или нещо подобно. Не мога да повярвам, че той би го сторил. Не и посред нощ. По някакъв начин онзи е влязъл вкъщи. Кой знае…
Тя започна да се изправя от стола си, но сетне размисли и пак се отпусна. Беше й благодарен за това; искаше да си замине.
— Ще се моля за теб — каза тя с разтреперан глас. — Ще се моля за двама ви.
33
Дагит нетърпеливо чакаше сигнала за действие, седнал зад волана на колата си, паркирана на пет преки от площад „Дюпон“. Лицето на задната седалка на колата, паркирана на отсрещната страна на улицата, трудно можеше да се види, но когато Дагит вдигна телефона и чу гласа на Пулман, той само му припомни мащабите и важността на операцията. За по-малко от три часа Пулман и Мъмфорд бяха включили в нея повече от шейсет агенти. Всяка платформа на всяка спирка по „червената“ линия бе покрита, както и центърът на метрото, където тя се пресичаше с „оранжевата“ и „синята“ линия. Техническият отдел бе екипирал всеки от агентите с радиостанция, така че в града, а донякъде и в предградията, функционираше ефикасна мрежа. Имаха страхове, че в някои райони радиомрежата може да се прекъсне, поради дълбочината на тунелите и големите разстояния. Но с приближаването на девет часа на четири ключови места из града се разположиха камионетки с препредавателни усилватели. Целият град бе станал територия на вашингтонското управление. Специалните агенти, шефовете на отряди, изпълнителните началници се гордееха със способността си да хвърлят мрежата върху него за броени часове.