— Списъците — повтаря онзи.
Дагит поклаща глава.
— Момчето ми.
Чак тогава погледът на Корт подсказва на Дагит, че е надвиснала беда. Той е един мъж на средна възраст с дънки и стари, очукани маратонки. Якето му е разкопчано, ръката му бърка под него и Дагит я вижда да излиза. Той е или цивилно ченге или полицай извън смяна, но с нюх към неприятностите.
— Проблеми ли имаме тук, приятели? — Той показва гордо значката си.
Нито Дагит, нито Корт помръдват.
Вратите на влака се отварят.
— Хей! На вас говоря! — Другата му ръка бръква под якето.
— Добър опит — казва Корт на Дагит.
— ФБР! — изкрещява Дагит на онзи и посяга за своята карта.
Но любопитното ченге погрешно взема жеста му и сам изважда патлак. Дагит се хвърля на земята и изважда своето оръжие.
Корт убива ченгето с два изстрела в гърдите, вторият повдига онзи от земята. Писъкът отеква призрачно в бетонната гробница.
По-късно Дагит си спомня, че като се изправя на крака, вагоните изглеждат празни, защото всички пътници са вече на пода. Защото първото нещо, което Дагит поглежда, са вагоните. Само частица от секундата по-късно той съзира Корт да скача от платформата и да изчезва в мрака на тунела.
Тунелът? Това е самоубийство. Това не бе предвидено в плана! Той изкрещява:
— Тунелът! — Знае, че микрофонът ще го улови.
Той изоставя относителната безопасност на платформата и го последва във всепоглъщащия мрак. Губи равновесие. Тук е по-горещо, отколкото в ада. Не вижда абсолютно нищо. Трябва да намали ход, толкова е тъмно. След още няколко метра спира и се ослушва. Чува бързите стъпки пред себе си. Продължава и следва дългия, плавен завой на тунела. Когато най-сетне е погълнат от абсолютния мрак, в краката му пламва кибритена клечка. Той изкрещява и пада на траверсите с пръст върху спусъка.
Това е скитник. Проклет, полугол уличен скитник, който си свети с кибрит.
Стъпките продължават да кънтят дълбоко в тъмнината.
Дагит прибира пистолета и забързва нататък. За едното чудо не застреля онзи скитник. Нервите му са опънати до краен предел. Увеличава скоростта. Ще изтърве Корт!
Минава през място, което вони на пикоч и лайна. Не спира, защото още чува как Корт тича в далечината.
Когато спира следващия път, не чува повече стъпки.
Но не е точно тишина. Чува влака. Пред него? Или отзад? Не е сигурен. Но стъпки повече няма. Пълзи внимателно напред, стиснал пистолета с две ръце. Очите му са се приспособили и сега вижда очертания в сиво. Но това не е в резултат на някаква светлина. Просто мозайка от едри форми и едва очертани ръбове. Под него прахът скърца, а воят на влака показва, че той приближава.
Лицето се показва иззад черен квадрат и той пада тежко по очи. Докато пада, пистолетът му изгърмява. Вижда яркия жълт отблясък и разбира, че не е бил неговият пистолет, а пистолет, който е стрелял срещу му. Претърколва се върху траверсите, знае много добре, че има и една трета релса, по която тече електричество, което може да го превърне на прах. Претърколва се отново и отново. Чува още два изстрела.
Земята под него започва да се тресе. Влакът идва. Влакът! Той скача на крака и стреля в тъмнината, която, благодарение на идващия влак просветлява все повече и повече. Тунелът продължава да завива наляво. Бягайки вече с пълна сила, той съзира непрекъснато изплъзващия му се силует на Корт да се скрива зад големия завой. Като безплоден изгрев ярката светлина изпълва тунела и Дагит е напълно заслепен от нея. Изгубил го е! Видя го в един миг и в следващия онзи изчезна. Спира. Гърдите му бързо се надигат и спадат. Ужасен е. Шумът е умопомрачителен. Иска да изкрещи. Влакът връхлита върху него.
В последната възможна секунда, само на броени метри от него Корт излиза от сянката и плонжира, за да избяга от влака. Трябва да го е изчислил до секундата. Но кракът му се закача… нещо не е наред… той пада… Просто един образ — това е всичко. Размазана черна сянка на силует, която се среща с ярката бяла светлина и връхлитащия тътен на неколкотонната мотриса.
Дагит изкрещява:
— Не-е-е-е!
Но е вече твърде късно. Ударът е моментален, обливат го пръски кръв и човешка плът, целият е измокрен.
Когато идва на себе си до релсите, той е обезсилен от лепкавата каша и вонята. Колкото може по-бързо разсъблича пропитите с кръв дрехи. Останал само по гащета и обувки, с прояснен поглед, той залита, краката му са омекнали, тръгва по траверсите към шума на прииждащи стъпки. Корт е мъртъв; той се чувства победител. Но не е победил. Къде е Дънкан? Как ще открият Дънкан, след като Корт вече не е жив?