Мястото бе наистина красиво, поради усамотеността и тишината — следствие на отдалечеността му. Ако бяха вложили малко пари за реконструкция, да я уголемят, или поне да подобрят банята и кухничката, тя щеше да я пласира за броени минути. А в това си състояние къщичката просто нямаше пазар.
Но имаше строшен прозорец.
Това бе нещо ново. Обзе я страх. Някой бе влизал! Тя бе идвала с Карл преди не повече от пет дни и по него време нямаше счупен прозорец. Дали да не изтичаше обратно, да позвъни на Кам и да му обясни, че на една от нейните къщи под наем бе счупен прозорецът, затова да побърза и да идва? Детинщини. Най-вероятното обяснение бе вандализъм. То напълно съвпадаше с мнението на хората за дейността на местните тийнейджъри — дечурлигата разбиваха къщи, за да отмъкнат бутилка алкохол или да намерят легло, на което да се чукат. Това лято седмичното вестниче на селото бе пълно с подобни информации, най-лошо бе положението при наскоро преминалия празник на труда. Като мениджър по недвижимите имоти, нейно задължение бе да докладва на собствениците за нанесените щети. Ето защо трябваше да ги провери.
Тя стоеше настрани и обмисляше възможностите си. Да позвъни ли на Кам или просто да хвърли едно око? Обзе я негодувание, че някой би могъл по такъв начин да накърни чужда собственост. Но бе обзета и от страх, че това можеше и да не е работа на тийнейджъри.
Тя се промъкна бързо в задния двор и до задната врата, където се спря и се ослуша, готова да долови и най-малкия шум. Не чу нищо друго, освен разтупканото си сърце. Чувствата й се люшкаха между детинския страх и гнева на възрастния човек. Не знаеше на кое да се довери. Толкова глупава работа изглеждаше този строшен прозорец. И толкова ужасяваща.
Тя завъртя дръжката и бутна вратата.
Влезе в кухничката с размерите на килерче и се спря, защото като се опита да прекрачи парчетата от строшеното стъкло, видя, че те бяха изметени. Никога преди това сърцето й не бе било така силно. Подуши лека миризма на готвено, а не трябваше да я има. Самонастанили се — помисли си тя. Или Карл? Страхът взе връх. Не можеше да обясни разумно действията си. Вместо да избяга, тя се усети как къщата я привлича, привлича я мистерията й. Сякаш бе заставена да продължи. Навлезе навътре в малката къща и продължи, стъпка по стъпка.
И сетне замръзна на място. Чисто нови блестящ катинар и верига бяха грубо закрепени към вратата на кабинета. Това бе единствената стая в къщурката, освен малката спалня и банята, която имаше врати и към двете. Обзета от майчински инстинкт, за който нямаше биологично обяснение, тя се огледа наляво и надясно, сетне полека хвана дръжката на вратата, сякаш бе екстрасенс, който търсеше сила от нея.
— Дънкан? — прошепна тя през процепа.
Възбуденият, но ужасен глас, който й отговори, безмълвен и неясен, както го долови тя през плътната врата, висок и обезумял, я прониза право в сърцето. Той беше.
Изгубила контрол над себе си, тя инстинктивно стисна дръжката и яростно я дръпна. Вратата се отвори с трясък, спря се от веригата, открехната на не повече от два-три сантиметра: зад нея, подпрял се на пода, провлачил мъртвите крака зад себе си, бе Дънкан — идваше към нея толкова бързо, колкото можеха да го носят ръцете му.
Едва в последния миг тя видя жената вдясно от себе си и в тази частица от секундата успя да се извърти, да блъсне и да затвори вратата на спалнята, откъдето идваше жената. Тя отскочи назад, но вратата прищипа ръката й до лакътя и се отблъсна, сякаш се бе ударила в гумен ограничител.
— Кари! Кари! Кари! — пищеше Дънкан от затвора си.
Но Кари почти не го чуваше, обезумяла от страх; цялото й внимание бе погълнато от тази защипана от вратата ръка, върху която и двете жени прилагаха всичките си сили. Наранената ръка се промъкна по-навътре като лост и Кари разбра, че губи. Без да се замисли, защото, ако се бе замислила, едва ли щеше да го направи, тя хвана кутрето на онази жена и го изви така, че тя изпита достатъчно силна болка да дръпне ръката си през процепа. Най-сетне натискът й върху вратата се оказа достатъчно болезнен, за да принуди ръката да се отдръпне още. Сега тя бе прищипана на китката; Кари подпря двете си ръце върху вратата, наведе тялото си под още по-голям ъгъл и така увеличи натиска върху тази китка, а в същото време протегна крак и придърпа един плетен стол, който бе в средата на коридора под закачалката. Не биваше да изпуска тази приклещена ръка. Тази къща имаше и предна врата и всичко, което отделяше Дънкан от пазачката му, бе именно тази прикована към вратата ръка. Тъй както се бе разкрачила, тя не успя да придърпа стола, а само го избута по-далеч. Все по-ниско и по-ниско се привеждаше към земята; блъскането от другата страна, ужасените писъци и жалостивият вой на Дънкан сякаш се бяха опълчили срещу нея. Като по чудо успя да закачи с палеца на крака си стола и полека-лека, сантиметър по сантиметър го придърпа до себе си.