Тя потегли веднага и с невъобразима скорост.
— Намали — каза й той. — Няма нужда да привличаш вниманието.
Долната й челюст трепереше.
— Те ще го намерят.
— Може би за известно време — не. Но това са рисковете на занаята.
— И как ще изляза оттук, моля? Ти си имаш картата на механика. Можеш да се измъкнеш без проблеми…
— Всеки може да се измъкне без проблеми. Проблемът е да се вмъкнеш.
Той отново прибра пожарогасителя в чантата, извади работния комбинезон и го навлече. Закопча грубо картата на Буут на джоба му, но така, че снимката бе обърната към гърдите му, виждаше се само гърбът на картата. Картите на работниците по обработка на багажите и на механиците често се обръщаха така, набързо закопчавани, след като се изтръгваха по време на работа.
— Паркирай някъде близо до терминала. Имаш си карта за самоличност. Можеш да излезеш от която врата пожелаеш.
— Не трябваше да го правиш.
— Всичко е наред. Трябват ми само пет минути. Ще трябва да оставим колата, затова ще се срещнем на станция Пентагон на метрото след час.
Това я накара да извърне глава.
— Да не би да се майтапиш?
— Искам да видя резултатите от работата си — рече той и й посочи да спре.
Опашката на огромния 959, с боядисани в червено-бяло-сини букви „Куиклинк“, бе само на двайсет метра пред него и го очакваше. Самолетът трябваше да излети по разписание след броени минути.
42
Дагит стигна до портала на „Куиклинк Куриер“, останал без дъх и плувнал в пот; часовникът показваше, че от отредените му трийсет минути бяха останали по-малко от пет. За нещастие тъкмо тогава застъпваше новата смяна и той се озова в края на дълга опашка от току-що пристигнали на работа служители, която се бе подредила пред поддържания от компанията контролен пункт. Премина бързо покрай хората и стигна пункта — там всеки показваше своята карта за самоличност на един от двамата пазачи. Дагит извади своята карта и я отвори.
— ФБР — каза високо той, за да привлече вниманието на по-близкия. — Спешен случай. Трябва да се срещна с управляващия тук.
— Носите ли патлак?
Дагит го извади и го показа на мъжа.
— Трябва да го оставите при мен.
— Това е невъзможно. Тук съм по работа. От ФБР съм.
— Може и да си самият Едгар Хувър, приятел, това не ме интересува. Патлакът остава при мен.
— Познаваш ли човек на име Хендерсън? — попита Дагит, като си спомни името на по-ниския от двамата, с които бе избегнал експлозията на Бернар. — От летищната полиция? — Челото на пазача се сбърчи. — Мисля, че се казва Хендерсън. Обади му се. Веднага. Патлакът трябва да остане у мен. Кажи му, че съм специален агент Дагит. Той ще разреши.
Пазачът отклони погледа си от пистолета, посочи на Дагит къде да застане и се обърна към следващия служител. Дагит грабна слушалката, напъха я в ръцете на пазача и повтори.
— Хендерсън. Веднага.
— Добре де, добре — рече пазачът, малко поуплашен и започна да върти номера. — Ще влезеш след минута.
Благодарение на една секретарка, която бе или изплашена, или впечатлена от запенения Дагит, го отведоха до един склад, пълен с машини за сортиране и обработка на товарите и яркосини пощенски торби — там кипеше такава дейност, каквато човек вижда само по телевизионните реклами. Управителят — дългурест мъжага, наближаващ шейсетте, с пострижка и дресирания чар на старшина, служил във ВВС, изслуша първия залп на Дагит, дръпна го от пътя на един влекач, който теглеше три ремаркета, и рече:
— Май ме будалкаш. За първи път чувам.
— Всичко, което искам, е да забавиш този самолет достатъчно дълго, за да говоря с моите началници.
— Може и да мога да го направя.