Сетне видя, че Дагит вдигна глава и също забеляза, че самолетът рулира; видя как Дагит се втурна към големите прозорци и се вторачи в заминаващия самолет. Колкото и да бе странно, той можеше да прочете мислите му; можеше да си представи как се опитва да измисли как да спре самолета и в същия миг Корт се изправи лице в лице с онзи инстинкт, който владее животинското царство откак свят светува: или се биеш, или бягаш. Можеше да остане и да се опита да спре Дагит или да извърви петнайсетте оставащи му крачки до вратата и да изчезне завинаги.
На друго място и в друго време решението му щеше да е просто — щеше да избяга, решен да се завърне отново някой ден за друга операция. Но като се имаха предвид необикновените обстоятелства — рухването на „Der Grund“ и ограничените му авоари — може би достатъчни за година, най-много за две — и, което бе по-важно, а и болката в сърцето му, породена от онова, което онези няколко къси дни с Каролайн му бяха подсказали — за нещата, които наистина би искал от живота — всичко това го накара да застине на място. Тази операция бе взела почти всичко от него през последните осемнайсет месеца. Всичко, за което бе работил — края на „Ейшъруъркс“, смъртта на Моснер — се съдържаше в онзи самолет, който рулираше към пистата за излитане. Най-сетне смъртта на жена му и детето му щеше да бъде отмъстена. След пет минути? След десет? И най-големият единичен акт на тероризъм на американска земя щеше да гръмне по телевизорите на милиарди хора по целия свят. С дни, дори и със седмици, новините във вестниците, радиото и телевизията щяха да се занимават с характера на доскоро тайното съвещание, щяха да разсъждават за субсидираната от правителството програма за производство на химични оръжия. Само няколко несигурни минути го деляха от сладостта на победата.
И той не можеше да позволи никому — и особено на Дагит — да му я отнеме.
46
Дагит отвори вратата. Обгърнаха го горещите изпарения.
— Не можеш да излезеш там — изкрещя „Джон Уейн“. — Нямаш разрешително за пистата.
Вляво от него тъкмо спираше една кола, на вратата й имаше избеляла и издраскана емблема на „Куиклинк“. Хрумна му, че все още имаше възможност да спре този самолет. Ако можеше да повреди колесника му…
Той закрачи бързо, защото не искаше управителят да разбере веднага намеренията му. Но като чу как оня извика зад гърба му „Хей!“, той си спомни за двамата пазачи, разбра, че повече няма място за хитруване и хукна.
Ключовете бяха на таблото — според него доказателство, че има Бог, което още веднъж потвърди предопределеността му да спре този самолет на всяка цена. Работата бе само в това да махне пожарогасителя. Толкова просто и тъй неизпълнимо сега. Трябваше да действа по-рано, помисли си той. Трябваше да пренебрегне правилата и да се запъти право към самолета. При тази мисъл усети чувство за вина. Ако този самолет катастрофираше, вината щеше да е негова.
Накрая на корпуса, точно пред опашката с огромната емблема на компанията, той прочете името „Дънинг 959-600“. Спомни си пътуването си до Сиатъл и посещението си в симулаторите на „Дънинг“, спомни си как точно изглежда кабината отвътре; спомни си — от записите, изслушани при среднощното съвещание в лабораторията на ФАА — какво точно си говореха сега в самолета, който тежко се поклащаше на стотина метра от него. Спомените му бяха тъй ярки, че му бе трудно да се съсредоточи в шофирането.
Колата не бе от онези, които се ускоряват бързо. Натисна педала докрай, но вместо да се втурне напред, двигателят й се закашля, задави се и без малко да изгасне. Отне газта, изчака моторът да поеме и опита да потегли по-постепенно; сега колата отвърна по-добре. Спидометърът показваше увеличаващата се скорост, а разстоянието до рулиращия самолет неумолимо намаляваше. Чу зад себе си нестройния хор на автомобилни клаксони и твърде късно се сети, че те само го предупреждаваха, че е поел по грешен курс. Асфалтираното поле бе разчертано в сложна схема от коридори, маркирани с ярка боя — така се определяха коридорите за самолетите, превозните средства на поддръжката и обслужването и леките коли. Дагит бе излязъл от предначертания му коридор и вълчият вой на клаксоните го застигна тъкмо като се озова като муха под слонски крак. Предният колесник на един 747 щеше да го размаже — толкова големи бяха плоските гуми — ако пилотът не бе завил в последния миг, за да избегне сблъсъка. А сетне, за да стане объркването пълно, защото той бе изгубил за миг от погледа си 959, чу в далечината познатия вой на полицейска сирена — съвсем ясно му бе накъде се бе запътила.