Реакцията му бе мигновена. Седнал на ръба на строшената седалка, без да обръща внимание на запушилия радиатор, изоставил всякакви мерки за безопасност, той пое напряко към кулата за управление. Където бе неизбежно, минаваше направо под самолетите, пресичаше пътя на други и едва не се сблъска с един едномоторен „Чесна“ — не го бе забелязал — който се вдигна току над колата, бръсвайки с колелета покрива й. Докато той се носеше с близо сто километра в час към кулата, 959 вървеше още по-бързо към излитането си. И отново го запреследваха сухите, професионални гласове на пилотите, които засилваха стотонната машина по пистата към небесата.
Дагит бе на трийсет метра от кулата, когато самолетът излетя.
Той отвори вратата преди още да е натиснал спирачката. И чак сега, когато колата спря със свирещи гуми под кулата, той осъзна, че сирените, за които си бе помислил, че следват него, се бяха струпали около един от отдалечените портали на летището. Сетне, сякаш за да го обори, чу друга сирена и видя присвяткващите светлини да приближават към него на висока скорост.
Погледна часовника си: бяха минали десет секунди; оставаха трийсет и седем. Представи си описанието на детонатора, което бе направил Чаз Мийчъм. След като кабината бе херметизирана и носът на самолета — вдигнат, часовниковият механизъм бе започнал отброяването.
Пазачът в основата на кулата бе извадил пистолета си и пристъпи напред, за да блокира входа й.
— Стой на място, приятел. Ръцете встрани, да мога да ги виждам.
— ФБР! — извика Дагит — тичаше, накуцвайки срещу мъжа. Не забави бягането си. Бръкна, за да извади картата си и осъзна, че не бе на мястото й. Навярно бе някъде отзад в колата; не бе изгубена. Властният му вик накара пазача да се поколебае за миг и да позволи на Дагит да направи още две крачки. Нямаше време да се занимава с глупости — да тършува из потрошената кола за парче хартия с цветна снимка, вакуумирано в найлоново пликче. Той бе от ФБР. Само това имаше значение. Оставаха му по-малко от трийсет и седем секунди и имаше само най-бегла идея как да се справи.
Той спря съвсем близо до мъжа и го ритна с все сила в слабините, като едновременно отклони пистолета му. Блъсна го настрани, отвори с трясък вратата и хукна по стълбите. Всеки път, когато вдигнеше левия си крак, раната в ребрата го заболяваше така, сякаш Корт отново и отново го промушваше. Изкуцука нагоре с учудваща бързина: през стъпало простенваше. Като стигна първата площадка, погледна часовника си — оставаха двайсет и седем секунди. Тогава зад него проехтяха изстрели. Онези от патрулната кола го преследваха.
Единият от куршумите го улучи.
Това не можеше да се обясни с нищо. Вместо да помисли колко безкрайни бяха тези стълби нагоре към кулата, вместо в паметта му да премине като на кинолента целият му живот, или да чуе гласа на майка си, или да види огромна бяла зала с призрачни бели фигури, които го посрещат с добре дошъл, той атакува стълбите.
Куршумът изобщо не го бе забавил. Мина през мускула на ръката му, точно под лявата мишница. Седемнайсет секунди. Последната редица стълби. Стъпките на преследвачите му почти го бяха застигнали. Ще ме убият на място, помисли си той. Да измина всичкия този път и да ме убият моите хора.
И ето че се появи Плешивия — агент Хендерсън — нисичкият детектив, който бе участвал в ареста на Бернар; той махна с ръка на двамата преследвачи на Дагит да прекратят огъня.
— Какво по дяволите…? — закрещя той на Дагит, с поглед вперен в двете кървящи рани.
Ала Дагит профуча край него и изкрещя:
— „Куиклинк 959“, „Куиклинк 959“, кой го води?
Дванайсет секунди — неумолимо сочеше часовникът.
— Управление на полетите — извика една жена.
— На борда има бомба! Предайте им! — изкрещя с цялата си сила Дагит, мислейки с понятията си за полицейските радиостанции, и спринтира към жената. Не знаеше какво ще прави като стигне до нея, но в момента единственият му шанс бе да се свърже с пилотите, а това можеше да стане само оттук — от кулата. Какво бе казал Мийчъм? Детонаторът бе тристепенен и всяка следваща фаза заработваше само ако предишните степени бяха включени. Дагит можеше да спре часовниковия механизъм, само ако затвореше една от по-предните „врати“. Мисли! Мисли! Нямаше време да изравнят самолета.