В резултат на това откраднато дело Бакмън бе издигнат за шеф на групата за борба с тероризма зад граница. Този тип бе нищо друго, освен мързелив, лишен от въображение паразит, който дебелееше на гърба на другите. През последните дванайсет месеца бе превърнал тази си дейност почти в изкуство. Всички от отдел С-3 възприеха навика да носят у дома си делата, по които работеха.
Когато преди половин час шефът на С-3 се качи в колата му, Дагит моментално изпита отвращение. Как се променят нещата, помисли си той. Колко ли пъти бяха пътували така, заедно? Въпреки че твърдеше обратното, имаше само една причина Бакмън да е тук: да извлече изгода от задържането на Бернар и от информацията, която би получил по време на разпита му. Дагит си мислеше това, докато седналият до него Бакмън хриптеше и оправдаваше репутацията си на истинска свиня.
Бакмън знаеше малко, почти нищо за Бернар, и не бе водил разпити от една година, а може би и повече.
— Деветнайсет минути — рече рязко Дагит, жадувайки да предприемат нещо. — Никой от нас няма да го разпита, ако не го свалим от онзи самолет.
Той с трясък отвори вратата. Можеше да пробяга една миля за седем-осем минути. Откак се помнеше, бягаше сутрин. Можеше да избяга и да проведе сам разпита. Нямаше никакво намерение да гледа как самолетът на Бернар се издига над главата му, докато той седи в капана на колата и вдишва миризмата на Бакмън.
— Не би пропуснал и най-малкия шанс да спипаш Корт, нали? — попита дебелият.
Дагит прибра крака си вътре и затръшна вратата. Светлината на купола угасна. Почувства как по тялото му пробягват тръпки.
— Ти си човекът, който откри Бернар. Заслужаваш да чуеш това. — Той кимна към Дагит, демонстрирайки нещо като уважение. Жегата очевидно го бе хванала вече. Дебелите са по-податливи от другите. — Снощи германците са атакували „Der Grund“.
Дагит усети болка: това не бе сценарият, на който се бе надявал. Това бе негово разследване, а ето че то му убягваше.
— Не са заловили Корт — добави Бакмън и в гласа му се почувстваха нотките на съжаление и на провал, ведно с някакъв нюанс на извинение.
Дагит кимна и се закашля в нервния си смях, а заедно с това усети горчив привкус в гърлото си. Кръв или жлъч — все едно. Нищо вече не можеше да го нарани; беше станал безчувствен. Дръпна яката на ризата си. Копчето се скъса, плъзна се надолу по ризата и по крачола му. Опита се да го улови, но не успя, а тази безуспешна реакция му струваше доста.
Преследването на Бернар, предаването на информация за „Der Grund“ на германците — последните две години от живота му — всичко това бе подчинено на една цел: да арестува Антъни Корт. Единствената мотивация, която все още го поддържаше във форма. А сега…
Бакмън прекъсна хода на мислите му. Бакмън винаги се намесваше.
— Разбираш ли какво ти казвам, Мичиган?
Дагит кимна, раздразнен, че Бакмън си позволяваше да използва прякора му. Наричаха го така, заради емблемата с името на колежа върху сакото, с което обикновено бе облечен. То бе сако, което носеше късмет. Ако човек се вгледаше по-внимателно в десния му джоб, щеше да види замрежена дупка с размерите на куршум. В деня, когато стреляха по него, Кам Дагит не носеше в този джоб библия, а бейзболна топка с автографи, която смяташе да подари на сина си за петия му рожден ден. Топката сега седеше на лавицата на Дънкан с куршума, проникнал надълбоко в нея, а Дънкан обличаше сакото, винаги когато това бе възможно. Но само приятелите на Дагит му викаха Мичиган, не и хора като Бакмън.
— Ако смяташ, че Бернар може да те отведе до Корт, просто сънуваш — рече Дагит. — Германците не биваше да избързват с тази операция. Колко пъти го обсъждахме това с тях? Корт все щеше да се появи, рано или късно… Можехме да хванем някаква нишка. А сега сме прецакани. Никога няма да го пипнем.
— Бернар…
— Бернар не знае къде е Корт. И ние не знаем. Имаме само едно име. Какво още? Нито лице, което да прикачим към него, нито досие. Просто едно име, съобщено от пеяч, на когото не можеш да имаш пълно доверие. Кой знае със сигурност дали Антъни Корт изобщо съществува? — Почувства се угнетен. В колата бе безкрайно задушно.