— Не бих разчитал на това — рече Шосвиц. — Това правило за разпитите е въпрос на политика; то му е спуснато отгоре. Те си живеят в един свой, отделен свят там. Същото е с многонационалните компании навсякъде по света. Карат ни да се катерим по планини от документи и за най-дребното нещо. Сътрудничат наистина, но само ако и когато имаме абсолютни доказателства. Иначе предпочитат сами да се заемат със случая. Да не излиза от къщата.
— Тогава ще измислим нещо друго.
— Като какво?
— Ако Уорд не е бил на този мач, значи е бил някъде другаде. И — той се обърна към Ла Моя, — предполагам с колата си.
— Доколкото ни е известно.
— Затова ще проверим дневниците на паркингите в „Дънинг“ по датите и часовете на мачовете през последните шест месеца. Сетне проверяваме дали има неплатени сметки за паркиране. Може и да е бил на работа. Ако не сполучим там, ще проверим разходите по кредитната му карта, да видим дали е наемал хотелски стаи или е харчел за други „забавления“. Не ми се нрави много, но май ще трябва да „откопаем“ този тип от гроба му и да видим откъде ще се развони.
— Мамицата му! — рече Ла Моя с тон, който бе почти уважителен. — За ченге от ФБР си доста готин.
Дагит погледна през прозорчето на колата. Убиецът на Уорд би могъл да е в момента на другия край на света, а можеше и да е в някой хотел в Сиатъл и да си пие шампанското, да си замезва със сьомга и да се наслаждава на живописната гледка с белите ветрила на яхтите в Елиът бей и Пъджет саунд отсреща.
— А какво стана със самата кола? — попита Дагит.
— Още не сме я открили — рече Шосвиц. — Предполагаме, че убиецът я е откарал някъде.
— Значи не е планирал да убие Уорд — рече Дагит. — Ако сме прави, че е бил професионалист, дяволски сигурно е, че не би поел подобен риск, освен ако не е бил заставен.
— Съгласен — рече Шосвиц.
Крановете товареха контейнери в корабите. По-далеч в морето тежък ферибот се бе насочил бог знае накъде. Убиецът би могъл да бъде на ферибота. Или на някой от контейнеровозите. Би могъл да е навсякъде. Би могъл да е получил творенията на Бернар. Може би Ла Моя би могъл да кара и малко по-бързо. Може би бе по-добре да пропуснат обиколката си на симулаторите и да се заемат веднага с проследяване на движението на колата на Уорд.
Шосвиц сякаш прочете мислите му.
— Ще ти покажем симулаторите, мястото, където е намерено тялото и ще разговаряш с Флеминг. Представители на управлението в Сиатъл вече минаха по този път, но казаха, че ще искаш сам да хвърлиш един поглед.
— Това ще те превърне в специалист или нещо такова — рече Ла Моя.
— В нещо такова — отвърна Дагит. Не можеше да разбере дали нарочно го дразнят.
— Това, което знаем със сигурност — каза Шосвиц, — е, че един от тях е повърнал обяда или вечерята си вътре в симулатора.
Ла Моя добави:
— Лабораторията изследва бълвоча да види дали онзи не е повърнал поради някаква болест. Микроби и други подобни фъшкии. Ако не е така, значи един от тях е страдал от аеропланна болест.
— Нямаме никакви други улики, само това, че Флеминг смята, че всичко се основава на изнесени отвътре сведения.
Шосвиц подръпна ухото си. Дагит свали прозорчето. Стягаше го в гърдите. Въздухът миришеше хубаво. Напомни му за един ресторант на кея и за време, когато бе безмерно щастлив. Стори му се, че това е било преди векове.
Дагит, Шосвиц и шефът по сигурността на „Дънинг“ Рос Флеминг завършиха дългата обиколка из симулаторната зала. Флеминг, енергичен мъж в края на петдесетте си години, с къса сива коса и остри, сини очи, имаше лицето на човек, който знае сума тайни, и подбираше внимателно думите си. Той предпочиташе да наблюдава, вместо да разсъждава на глас, а безизразното му лице отлично скриваше мислите му. Показаха на Дагит къде е бил скрит трупът под плоскостите в компютърната стая, „вдигнаха“ го във въздуха със симулатора на 959–600 и му дадоха възможност да прекара двайсет минути в канцеларията на Уорд с друг служител на „Дънинг“ и да прегледа книжата му с надеждата да намери някаква нишка. Флеминг предложи да отидат до пропуска; Дагит си помисли, че го молят да си замине.
Сетне дойде Ла Моя, придружен от привлекателна негърка, подчинена на Флеминг; на лицето му грееше прибързана усмивка.
— Готово — рече той и подаде на Шосвиц компютърна разпечатка.
— Вече? — рече шашардисан Шосвиц. Дори и той изглеждаше изненадан от работоспособността на своите хора.