Той разтвори смачканата кутия с химикалката си и прочете надписа: „Анбезол — временно успокоява зъбобола“. На картинката бе изобразен зъб с изскачащи от него светкавици.
— Може би нашият човек го е болял зъб — извика той на Ла Моя. — Трябва да позвъним на зъболекарите в тоя град.
— Смяташ ли?
— Щом сме попаднали на нещо подобно — дали е вярна или грешна улика — трябва да я следваме, нали така? Може и да е закъсал. Това може да стане едно твърдо доказателство.
— Може и да е нищо.
— Съгласен.
— На лейтенанта няма да му се хареса. Прекалено умозрително. Мисля, че това е повече по вашата част — на теб и твоите хора.
Както си и мислеше Дагит, Ла Моя носеше със себе си и хартия, и найлонови пликчета. Ченгетата по убийствата винаги носят подобни неща. Заедно поставиха и етикираха откритията на Дагит. Сетне разшириха обсега си на търсене.
— К’во ще кажеш, това не е ли странно? — извика Ла Моя, който се появи иззад израслите твърде високо бурени с отчасти обелен картоф в обутата в ръкавица ръка. — Мяза дяволски на пишка, ако питаш мен.
Наистина приличаше, съгласи се Дагит. Фалос с диаметър два инча и дължина няколко инча, който се подаваше от необелената част като пенис от скротума.
— На нея й допадат дебели, ама не и дълги — рече Ла Моя, имитирайки блус певица. Той се обърна назад. — Сорт „Айдахо номер едно“ може би. — Разгледа картофа. — Не знам, може би е някакво педерастко инструментче. Как ще ти се хареса отзад, а? — и той направи с него такова движение, което не можеше да се сбърка. Сетне го хвърли на Дагит, който го улови.
Дагит го завъртя в ръката си. Сърцевината на картофа бе потъмняла от съприкосновението си с въздуха.
— Някой бая време си е играл с това — рече озадачен той.
Беше готов да го хвърли, когато забеляза, че част от чернотията се бе отложила върху ръката му. Значи в крайна сметка не бе само от гниенето. Той разтърка пръстите си един в друг и ги помириса. Докато вдишваше, изпита нов изблик на вълнение в гърдите си и отново му се прииска да повярва, че това бе твърда улика, свързана с убийството на Уорд. Рече:
— Чувал ли си оная глупотевина, че като оглушееш, обонянието ти се подобрява?
— Не — каза Ла Моя. — Подобни знахарски истории не ме вълнуват.
— Това, за което говоря, е научно доказано. Медицина.
— Никога не съм бил добре по науките. Освен по анатомия — добави онзи бързо. — При това — извън училище.
— Случва ли ти се понякога да млъкнеш? — попита го Дагит.
— Само когато тя ме помоли — отвърна Ла Моя, — и то, когато съм сигурен, че наистина го желае.
— Помириши това — рече Дагит и се приближи към Ла Моя с протегнати напред пръсти.
Ла Моя отдръпна главата си встрани.
— Помириши го — настоя Дагит и мушна пръстите си под носа му.
Мустаците на Ла Моя потръпнаха. По лицето му се изписа изненада.
— Изгорели газове?
— Може и да няма нищо общо със слуха ми — отвърна Дагит.
Той прекара голяма част от късния следобед и ранната вечер в разговори по телефона с управлението във Вашингтон и в опити да се свърже с Кари. Отиде с кола до Зеленото езеро и потича. Вечеря в яхтклуба на Рей с един приятел от Бюрото, който го бе „поканил“ тук, в Сиатъл. Спомниха си добрите стари времена и изпиха прекалено много бира. Обсъдиха Бернар и нападението на германците срещу „Der Grund“.
— И ти смяташ, че това убийство в „Дънинг“ е дело на Корт? — попита го приятелят му. — Мислиш, че би могъл да е тук?
Всъщност за пръв път някой го казваше на глас, въпреки че и Бакмън, и Пулман се досещаха. Дагит не знаеше какво да отговори. Приятелят добави:
— Искам да кажа, че ми се вижда доста вероятно. Затова те извиках тук. Бернар е от „Der Grund“, Корт е от „Der Grund“. Бернар измайсторява детонатор. Никой не може да намери Корт. Искам да река, че някой трябва да постави проклетото нещо в някой самолет, иначе какъв е смисълът? А това е работа на Корт, нали така?